Любовта и яростта в прозата на Красимир Димовски

е да срещне родната си майка, която да го приюти при себе си и да го закриля. Детето споделя болката си: „Помисля ли си  за мама, и става светло. И човеците наоколо като че ли почват да се усмихват. А мама е истинска госпожа, с шапка и с кученце. Преди десет години, когато ме е родила и захвърлила при беззъбата Флора, е била бедна и глупава. Но сега е умна и с шапка и с кученце. И много ме обича. Казала ми го е, когато я сънувам. Познае ли ме, и ще ме погали, но как ще изтърпя първото погалване, като съм свикнал само на бой?“ Размисли, които свиват сърцето и насълзяват. Детето е жадно за ласка и топлина и се пита: „Какво ли ще е да те погалят?“ Детето продава вестници и в един от тях  е пъхнал бележка, на която е написал с Надежда: „Мамо, аз съм жив и тоя, дето ти продаде вестника съм аз и много те обичам“. Милозливото богаташко момиче прочита бележката и желае да му стане майка, прислужницата Дода я подкрепя, защото имат добри сърца. Момичето се облича в парцаливи дрехи, за да не се отличава от момчето, къпят се в реката

     Има ли значение дали персонажът е жена или мъж, той е просто човек, дали Пушкалък от „Победителят“ е момче или момиче? По-важното е, че писателят рисува по великолепен художествен начин образа му: „За няколко месеца косата му заприлича на накъдрено слънце и цветовете по дрехите му станаха по-ярки отпреди… Сънищата ми с Пушкалък са все едни миролюбиви, сънувам как косицата й изгрява и залязва над леските край Мусина, как светя в реката като воден огън и как се разпилява  по мокрите й раменца, все едни такива миролюбиви работи сънувам, срам за всеки истински главатар.“  И основното послание за привличането, харесването, за силата на любовта, която е сред най-важните човешки вълнения и е по-силна от омразата, защото е способна да победи и най-суровото сърце. Съзряването на  тялото, първите любовни трепети, привличането, преходът през пубертета, когато момчето възмъжава, а момичето става девойка, чистотата  на любовното чувство – за всичко това става дума в разказа.  Любовта превъзмогва и потушава войнолюбивите чувства у децата, войнолюбивият нагон у тях. Красивата циганка от „Бял паметник за Себиле“ с красотата си привлича всички мъже от селото – и Батибати,, и бащата, и дядото, и попът, мъжете от селото изравят всички съдове от мед и ги дават за калайдисване. Велика е силата на красотата, но тя е съпроводена винаги от завист и злоба, която изпитат селянките, които „са се скупчили като войска и са навирили към нея злите си езици“ и „стрелят я с разни думи“. Селянките прогонват Себиле и тя умира, а това е смърт на красотата. Силна е любовта между Себиле и Батибати. Разказвачът и Стоимена правят паметник на Себиле о