Любовта и яростта в прозата на Красимир Димовски

     В този разказ става дума и за Свободата, която очевидно за Красимир Димовски е сред основните ценности. Свободата е заразителна. В това се убеждаваме от разказа „Гноп“, защото гноповете се увеличават и все повече деца жадуват да са свободни. Природният живот, естеството, са свобода. Финалът на разказа е символичен: „И ние продължаваме да бягаме, макар че земята свършва, дървото свършва, клоните свършват… Започва небето.“ Чичо Михо от „Летящият чичо Михо“ е символ на свободолюбието. Опитва се да лети, изработва си крила, но пада и окуцява. Става безмълвен и кротко изпълнява всичко, което му нареждат, защото  е загубил Смисъла, който за него е Свободата, която се е оказала непостижима. Чичо Смарай от “Перушината на света“ е особняк, който търси новото и непознатото. Започва да отглежда на село гълъби, които са символ на свободата. Колко красота има във волния полет на гълъбите: „Минкината баба пои магарето и също гледа към небето. Птиците са се издигнали в най-високата светлина и вятърът ги разпалва.“ Накрая гълъбите спасяват главния герой. Силен е поривът към свобода у децата  и в „Гноп“,където малчуганите  се къпят на воля в реката, неограничавани от възрастни и родители. В „Ние, кавалеристите“ ездачите препускат волно и свободно върху конете. Конете също усещат сладостта на свободата. В разказа дядото олицетворява Стопанина, който обича земята, която го храни. С каква любов и трепет наблюдава посевите. За него това е Смисълът на живота му. Спомняме си думите на Герака от „Гераците“ на Елин Пелин: „Ех, че време ли е! Пак ще се къпе в пот майката земя!“ Момичето, което предсказва миналото от едноименния разказ упреква възрастните заради примирението, че живеят в несвобода: „Големите не могат да си представят, защото оцеляват. А когато оцеляваш, не можеш да си представяш.“ И по-нататък Момичето продължава: „Светът е обрасъл и запустял. Къщите зеят и с врати, и с прозорци, като с много усти, обаче устите им са застинали, както са си говорели. Уплашили са се от нещо и са си прехлъцнали гласовете. Може да са се стреснали, когато затвориха училището. Или пък, когато затвориха кметството. Или после, когато затвориха продавалницата с хляба. Всичко затвориха и само устите на къщите  останаха отворени. Щом им мине страхът, от тях може да се издигне един голям вик, нагоре и нагоре, да допре слънцето и да се оцапа в светлината му, пък вечерта да се оцапа в звездите.“ Свободата не може да се постигне със страх, трябва силно да се пожелае и да  се бориш за нея – това е главното послание.

     Главният герой в „За честта на Повликанти“ е чудак, има златни ръце. С