Уроците на Иван Динков

. Евтината популярност е принципно противоположна на творческата стойност. В знаменитата си книга „Почит към литературата” Иван Динков е написал: „В челата на всички посредствени писатели е вградена плоча, набраздена от едни и същи думи. Думите: Докато съм жив, няма да умра!” И още: „В изкуството не е достатъчно да имаме значение навсякъде, а да имаме значение винаги.” Като правило колкото повече човек е значителен, толкова повече се стреми да е незабележим. Правило е, че именно към творци с подземна слава интуитивно се насочват най-талантливите по-млади и ги приемат като Учители, Демиурзи. В последна сметка само творците с подземна слава оказват влияние върху развитието на националната си литература и изкуство. Именно огромната подземна слава на Иван Динков бе едно от нещата, които ме поразиха, когато го открих за себе си.

      В моменти на неодобрение, несъгласие и на гняв от недостойното поведение на някои творци през годините, той бе записал: „Мъртвите поети са в гроба, а живите – по-дълбоко.” Негова е мисълта, че камъкът е общият ни прадядо, както и че кръвта няма предговор, че „животът няма синоним” и че всички сме пепел от Освиенцим. С тези мисли той ни напомняше, че всички сме смъртни и временно на тая земя, затова трябва да потискаме злото в себе си и да дадем широко път на Доброто. Казваше също, че всички имаме нужда от милост. Разбира се, че както всичко, изречено и записано от него, тези мисли имат много по-широко и полифонично значение и носят много други послания и смисли.

     С цялото си творчество Иван Динков доказа, че е поет на България и на света и техен достоен гражданин. Той бе българин до мозъка на костите си. В стихотворението си „Пролог” записа:

 

                            Така – за себе си – поет съм – български.

 

     Но веднага в следващия стих допълваше