Уроците на Иван Динков

     В тези два стиха Иван Динков е постигнал изумителен синтез между мисъл и асоциация, за да ни разкрие, от една страна, трудно постижимата безсмъртна „ангелска“ лирика на Дебелянов, и от друга – ненакърнимото му място в нашата поезия и своя поклон пред прекрасните стихове, излезли изпод перото на един от най-големите и най-проникновени поети, които е раждала нашата земя. С право забележителното двустишие на Иван Динков е изписано в родния дом на Димчо Дебелянов в Копривщица. Тъжният ангел Димчо Дебелянов е  диригентът на ангелския хор в българската лирика. А стиховете на Иван Динков са израз на родството и братството между поколенията големи български поети.

     Иван Динков постоянно дълбаеше в себе си и изваждаше поетични ядки, които са неразложими във времето. Изнамираше нов ред на думите и по този начин в неговата поезия и творчество словата придобиват неочаквани значения и допълнителни смисли. Иван Динков създаде нов поетичен език, което е неопровержимо доказателство за творческото му значение за българската национална литература, затова той е пределен поет. Това го постигат само най-големите поети.

      Иван Динков бе един от стожерите на българската поезия и литература, един от пазителите на нейните скрижали. Той бе толкова невероятно автентичен, защото по изумителен начин и вторичното, придобитото, преминало през него, той превръщаше в автентично. При него индивидуалното и личното винаги ставаше универсално и общочовешко. На литературното поле не се състезаваше с никой, защото си имаше лично своя писта. И защото великите поети и творци се съизмерват и състезават само с мъртвите класици. А в чисто литературен смисъл в някои отношения той беше извън литературното състезание през втората половина на миналия век. Иван Динков бе огромен поет и творец, беше поетище. Неговите стихотворения са като скулпторите на великия Хенри Мур – единни, могъщи, непоклатими, неопровержими.

          Иван Динков нагледно доказва, че голямата поезия се създава от големи идеи, които идат направо от живота. Той бе високо ерудиран творец, но в неговите стихове и книги няма да открием книжност, чувството в тях не е обуздано от ерудицията, рутината и опита. Творчеството му сякаш ни уверява, че придобитата култура, преминала през сърцето на твореца, е още едно сетиво, с което надниква в страданието, и още един език, с който го израз