Първият български хуморист

Често се случва така, че от страх всеки тръгва панически първосигнално да бяга накъдето му видят очите, само и само да отърве кожата: „... ама какъв страх!” – чистосърдечно и безхитростно, съвсем по човешки признава героят и ние го разбираме без какъвто и да е упрек. Толкова е обяснимо и човешко... „Ефенди, рая сме ние, всякога сме като боязливи. И като запря чауша, уплашихме се и бягаме!” – отвръща с треперене Софроний на пашата.

               Теглилата в затвора край нямат, турските зулуми са безчет. Хитрува се от немай къде, от отчаяние и често използват подкупа спрямо турците. Когато е в безизходица, поп Стойко измисля и обещава всичко, защото жаждата за живот е толкова силна. Като не може да издържи на бой, Софроний обещава каквото искат от него. И лъжата помага в критични моменти и авторът съвсем не крие това. Едни от най-силните сцени са патилата му заради венчавката на султанската любовница за друг мъж. По случайност отървава бесилото, защото обещава да ги раздели.

      „Житието…“ е типична ренесансова творба, която по дух кореспондира със западния Ренесанс, притежава нещо леко и „французко”, както биха се изразили българите през Възраждането. Определено можем да твърдим, че това е първото произведение с откроени хумористични моменти в българската литература, в което става дума и за оцеляването на българина и България освен чрез друго и чрез смеха, макар и невесел. В творбата откриваме елементи както от хумора на словото, така и от хумора на положението. Често от страниците на книгата ни гледа един двулик Янус, на пръв поглед кротък и смирен, но същевременно непреклонен и непримирим, открито подава око присмехът, който ни отпуска.

     Струва ми се, че у автори като Алеко Константинов и Ст.Л.Костов можем да търсим влияние на „Житието...” като отзвук, като ехо на прамодели на българи главно в нарадопсихологически смисъл. Едва ли можем да си представим знаменития Захари Стоянов и неговите бележити „Записки...” без основата на „Житието...” на Софроний. По същата причина смятам, че „Автобиография”-та на Бранислев Нушич или „Преди да се родя и след това” на Ивайло Петров (а и други творби), са също своеобразно продължение на традицията на Софроний. Това още повече подчертава силата и значението на „Житие и страдание на грешния Софроний”.

     Определено смятам, че на основа на гореизложените литературноаналитични аргументи и разсъждения върху неговото „Житие...” можем да определим Софроний Врачански не само като родоначалник на съвременния български език и литература, но и като първият български хуморист, родоначалник