Помагало за журналистически факултети - II

свят, като според настоящите образователни програми се четат само откъси и от тях трябва да се изгради концепция за цялото? Няма да стане и може би в това е замисълът – четене на парче с универсални трактовки, за да дойде следващият откъс – отново чуждеещ се и неразбираем. Тогава „летенето“ по радичковски няма как да стане, а своеобразна поанта е акцентът на Людмила Сугарева, че корените ни са по-здрави от крилата. Затова и Георг Краев отбелязва как от един малък свят е създаден своеобразен световен модел, а при неспирното оплакване за общия лош живот – колективен и личен – писателят обощава, че живеенето ни не е най-доброто. Зад изначалния въпрос за истината се стига до големия въпрос – когато свободата се получи – на кого се подарява. Слушателят може да остане зареден със съпротивление, но който получава, а не постига, е в състояние с лекота да отдава, а после безкрайно да обговаря и изстрадва.

7

Този проблем пряко може да се отнесе към Радой Ралин. Обърнат към неизменните слабости на българския народ, но насочващ сатирични стрели не към личности, а към явления, познати на всички, само че назовавани в проверен тесен кръг. Още една среща с гласа му, а общуването със сина, Кин Стоянов, е възможност за доближаване, но без да се навлиза в сферите на интимното и се разкриват съкровени истории. В тези разговори това отсъства. Кабинетът, кухнята и спалнята остават непристъпни територии. Синът иска непрекъснато да усеща продължението на бащата и фейсбук страницата с усмихнатия иронично призив възкресява духа на Радой Ралин: „Пиши, народе, не се бой, приписвай всичко на Радой“. Едновременно в разговора не се тръгва по линията на познатото – смеха и изобличаването, а се откроява и другият Радой, който може да каже всичко, да понесе влезлия в дома му доносник, да бъде поставен пред изпитания, но въпреки това да създаде любовната си лирика, някои негови стихове да се запеят, да бъде в постоянен духовен обмен със света около себе си и упорито да задава въпроса какъв е българинът, без сам да стигне до окончателния отговор. В цялото това многопосочие се появява отново темата Левски. Сценарият няма шанс да се появи на екран и стига до другата си версия – киноромана. Естествено, има ги утвърждаващите и неприемащите, но в разговора липсва очакваното обяснение за отхвърлянето на текста, а синът приема постановките в него като ключ, който по-късно е ползван. По този повод може би е належаща една друга посока в диалозите – неуспехите по всякакви причини при представянето на големите фигури и събития. И то не само като реализация, но и нестигналите да

8

нея намерения. Другите, успелите, са приютени в каталозите на класиката.

Разбира се, дори и в нейната установеност трусовете продължават да отекват. Книгата на Росен Тахов „Скандалните книги в българската литература“ е в центъра на един от разговорите. При него като автор фактите говорят достатъчно убедително, а срезовете винаги са насочени към интригуващото, носещо привкуса на предизвик