* * *

От кибритената стая

гледам как пламти и гасне

сняг от тука чак до края,

сняг до Петър Анастасов.

Чувам нейде да се гушат

двама луди, двама млади.

Чувам къщички да пушат

и сама жена да страда.

И приятелите чувам

да докосват снежината.

Негодувам, негодувам

срещу кръвните си братя.

Не защото са на топло,

а защото не забравят.

И защото някак обли

ореолът им ги прави.

Мой приятелю, бъди ми

неотнесеното в гробът.

Ще умрем, но не над рими,

а кога въстане робът.