СМЕТИЩЕ

От вдъхновението – към страстта. И тъй -

до сметището на града с една жена се озовах.

Това е гробището на предметите, ми каза тя,

преди да ме целуне и преди

сравнението й да разбера.

Захвърлени дюшеци, дим, разпорени възглавки -

опоскани предмети на бита

отнасяха завинаги семейни тайни, старческа

и млада самота; въздишки, болки, порив на сърца;

колички окуцели люлкат спомен за деца,

парченца от стъкла

крият светлините на години.

А там е сметището на телата -

ръката й посочи хълма, побелял от кръстове.

Под плочите бетонни, под бюстове от камък

пръстта се сляга бавно в гробовете.

Земята всмуква в себе си, което е раздала.

Обратно взема чудото-живот

с възторзите и злобите ведно...

Димът мирише на картон и кости -

сладникавост, която мразя.

Тук духове на хора и предмети все витаят...

Но се завърта този свят: от любовта,

от грешното начало -

до млякото на космоса, наречено безкрайност.