КАЛ

Вървя по брега на морето да стигна целта…

ТАМ, в далечината почти се допират

Морето и Езерото…

Затъвам в пясъка, в дните горещи потъвам.

Болят колената, душата боли…

Години вървя, докъде ли съм стигнал,

не виждам.

Светлината дими, тя е мляко, обгръща нещата,

мираж е целта, но копнежа да търсиш

набъбва, расте – сякаш фалос на юноша...

Плътта ми нашепва:

„Ти стигна средата на пътя,

животът е лъч светлина и любов,

и кратка милувка на БОГА.

Поспри, осъзнай се, напразно се блъскаш.

Познато е всичко.

От КАЛ сме и там ще се върнем.

И няма значение

какво е КАЛТА – зад тръстиките…“

В живота си все до средата съм стигал,

защото в гласа ѝ покорно се вслушвах.

Хрущя в коленете хрущялът,

и кокал във кокала триеше времето...

Мъгла в очите.

Спирах.

Тъпчех на място – магаре в синджири,

в кръг обикалящо…

Умът я прекъсва сърдито:

„Млъкни, не обърквай човека

с изтъркани притчи.

Дай, тука, на светло, да види мечтата си.“

Но къде е мечтата, къде е?

– Върви след онези –

ми каза един бургаски поет –

те всички отиват там – в КАЛНИЯ ХРАМ…

Но те не вървяха, кончета морски бяха…

Изпуснах ги

и съм за кой ли път с пясъка,

този шмиргел безкраен,

и с писъка остър на гладните гларуси –

чакалите морски…

Но ето и част от наградата:

насреща ми първите черни щастливци

от глава до петите –

изкаляни чужди туристи:

жени – с бикини от кал и настръхнали цици,

мъже-исполини с бицепси-трицепси…

Макар и в черно, картината свежа е!

Една се изкъпа в морето, отми си калта

и спря се пред мен белотата ѝ северна.

Целунах я, казах ѝ стих, 

разписах се върху бедрата ѝ тръпнещи –

по-бели от листи офсетови бяха...

Но аз – продължих.

Продължавам да търся мечтата.

Днес имам крила-стъпала

и трябва да литна над пясъка...

Вървя часове, гасна и слънцето пържи ме,

разкапват се мощите, гневен съм:

Ти, Езеро или блато, на мене наречено,

къде си, открий се най-после!

И кривнах в тръстиките остри,

в следите от хиляди стъпки…

С ръцете-мачете разсичах най-твърдите,

кръвта си проливах в екстаз и

без екстази луднал –

в следите към лугата.

Загърбих морето,

но то не прощава измяната.

И хвърли по мене солени сачми и коктейл

от хайвер и планктон,

поръсен с медузи...

Ще чакаш, му казах, след час ще те имам.

Жена ли си, мъж ли си или и двете,

ще гушна плътта ти…

Най-после – най-черната кал на живота ми –

лечебната, плъзнах шепи по тялото.

Рисувам в черно, без да бъда художник.

Десетки се валяха в плиткото, виеха, пееха...

Картина, достойна за Бош...

Набързо изсъхнах, обжарен от златния Феб...

Скова ме в здрава черупка калта,

главата ми – в менгеме…

И всичко, в което съм вярвал и страдал,

и любил,

тъмнее на слънцето обедно.

И толкова много

по мен и във мен е калта, че

навярно до края на дните си 

ще лекувам страха,

ще прочиствам кръвта си,

един по един капилярите…

В Последния кръг на Ада ли съм, ГОСПОДИ?

И той ли е ТВОЙТА МИЛУВКА?

– Не – каза Той тихо. –

Пред входа на Първия кръг си.

Но първо убий тъмнината в душата си!

Ще продължиш!

И ме тласна в дълбокото.