Йордан Атанасов

Поезия

ПОЕЗИЯ

Дай първата оценка

Поезия

МАШИНА

Дай първата оценка

Поезия

УЛИЦА "ИВАН МИРЧЕВ"

Дай първата оценка

Поезия

СМЕТИЩЕ

Дай първата оценка

Поезия

УТРО

Дай първата оценка

Поезия

БЕЛИТЕ ВЪЛЦИ

Дай първата оценка

Виж още

КАЛ

На Росен Друмев

Дай първата оценка

Вървя по брега на морето да стигна целта…

ТАМ, в далечината почти се допират

Морето и Езерото…

Затъвам в пясъка, в дните горещи потъвам.

Болят колената, душата боли…

Години вървя, докъде ли съм стигнал,

не виждам.

Светлината дими, тя е мляко, обгръща нещата,

мираж е целта, но копнежа да търсиш

набъбва, расте – сякаш фалос на юноша...

 

Плътта ми нашепва:

„Ти стигна средата на пътя,

животът е лъч светлина и любов,

и кратка милувка на БОГА.

Поспри, осъзнай се, напразно се блъскаш.

Познато е всичко.

От КАЛ сме и там ще се върнем.

И няма значение

какво е КАЛТА – зад тръстиките…“

 

В живота си все до средата съм стигал,

защото в гласа ѝ покорно се вслушвах.

Хрущя в коленете хрущялът,

и кокал във кокала триеше времето...

Мъгла в очите.

Спирах.

Тъпчех на място – магаре в синджири,

в кръг обикалящо…

 

Умът я прекъсва сърдито:

„Млъкни, не обърквай човека

с изтъркани притчи.

Дай, тука, на светло, да види мечтата си.“

 

Но къде е мечтата, къде е?

– Върви след онези –

ми каза един бургаски поет –

те всички отиват там – в КАЛНИЯ ХРАМ…

 

Но те не вървяха, кончета морски бяха…

Изпуснах ги

и съм за кой ли път с пясъка,

този шмиргел безкраен,

и с писъка остър на гладните гларуси –

чакалите морски…

 

Но ето и част от наградата:

насреща ми първите черни щастливци

от глава до петите –

изкаляни чужди туристи:

жени – с бикини от кал и настръхнали цици,

мъже-исполини с бицепси-трицепси…

Макар и в черно, картината свежа е!

 

Една се изкъпа в морето, отми си калта

и спря се пред мен белотата ѝ северна.

Целунах я, казах ѝ стих, 

разписах се върху бедрата ѝ тръпнещи –

по-бели от листи офсетови бяха...

Но аз – продължих.

 

Продължавам да търся мечтата.

Днес имам крила-стъпала

и трябва да литна над пясъка...

Вървя часове, гасна и слънцето пържи ме,

разкапват се мощите, гневен съм:

Ти, Езеро или блато, на мене наречено,

къде си, открий се най-после!

 

И кривнах в тръстиките остри,

в следите от хиляди стъпки…

С ръцете-мачете разсичах най-твърдите,

кръвта си проливах в екстаз и

без екстази луднал –

в следите към лугата.

 

Загърбих морето,

но то не прощава измяната.

И хвърли по мене солени сачми и коктейл

от хайвер и планктон,

поръсен с медузи...

 

Ще чакаш, му казах, след час ще те имам.

Жена ли си, мъж ли си или и двете,

ще гушна плътта ти…

 

Най-после – най-черната кал на живота ми –

лечебната, плъзнах шепи по тялото.

Рисувам в черно, без да бъда художник.

Десетки се валяха в плиткото, виеха, пееха...

Картина, достойна за Бош...

 

 

Набързо изсъхнах, обжарен от златния Феб...

Скова ме в здрава черупка калта,

главата ми – в менгеме…

И всичко, в което съм вярвал и страдал,

и любил,

тъмнее на слънцето обедно.

 

И толкова много

по мен и във мен е калта, че

навярно до края на дните си 

ще лекувам страха,

ще прочиствам кръвта си,

един по един капилярите…

 

В Последния кръг на Ада ли съм, ГОСПОДИ?

И той ли е ТВОЙТА МИЛУВКА?

– Не – каза Той тихо. –

Пред входа на Първия кръг си.

Но първо убий тъмнината в душата си!

Ще продължиш!

 

И ме тласна в дълбокото.

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2024