Невъзможност

Невъзможността да предвиди кога ще умре, пораждаше у Джон чувство на неудволетвореност, дните минаваха в изпълнение на малките задачи, стъпки към масивния успех, който кога щеше да дойде никой не знаеше, а нашият герой още по-малко.

Дъждът се ронеше на ситни капки, които тупваха меко по паважа, пред кухненския прозорец. Джон трябваше да реже зеленина за салата си, но се отказа и предпочете да съзерцава пейзажа в дълбоката тишина на дома на човек, пребиваващ в собствената си компания.

Изтръска влажните си ръце и ги избърса с кърпа. Реши, наслаждавайки се на приятното ромолене на дъжда, да се поразходи из голямата стая и да я огледа. Беше в частта от помещението, приспособена за кухня, диагонално на плота, където тъжно седеше наполовина готовата му салата. Отсреща  бе пианото, подарено му от баща му.

Като малък Джон ходеше на уроци, семейството му имаше високи очаквания, искаха да стане майстор на инструмента и да изнася концерти пред пълни зали. Това така и не се получи, колкото и да обичаше музиката напрежението му дойде в повече и се отказа.

Още помнеше болката в очите на стареца, когато разбра, че мисията на живота му няма да бъде продължена от единственото му дете. Като спомен за годините, в които баща и син имаха любов и разбирателство помежду си, Джон беше взел пианото, което от десетилетия прашасваше в ъгъла.

Върна се пред кухненския прозорец и насочи погледна навън.

От паважа надолу имаше високи треви, от които се издигаха към сега притъмнялото небе борове. Беше дъждовно, но не и ветровито, затова Джон остави прозореца отворен и когато все пак вятърът излезе, кожата му взе да настръхва.

Телефонът извъня.

-        Обаждане от бъдещето? - изрече Джон на глас.

Дългите години самота го бяха приучили да говори сам на себе си и най-много на животните. Отделил се от града, в който ходеше пет пъти седмично само за да работи от девет до пет, да плаща сметки и да купува консумативи.

Преди доста време беше чел нещо от сорта на: ”На хората сега и тогава (в миналото) трябва да им е било доста трудно да опишат картината на далечното бъдеще, но може би именно свободата, която ти дават едни двеста-триста години преднина, е това, което им помага да освободят и най-смелите си