Невъзможност

фантазии и да ги нанесат на празния лист хартия. Нито те, нито евентуалните им последователи и най-верни читатели, както и всеки омразен критик няма да са живи след толкова време, за да видят дали това, което за писателя е просто една приумица, би могло да стане реалност. А изграждането на света, това е трудността при писането, скъпи мои читатели. Представете си, че ви звънне телефонът, това вече е обаждане от бъдещето, вие не знаете какво ще чуете от отсрещната слушалка, какво остава да създадеш изцяло нова реалност, чийто сюжет и герои да се случват толкова напред във време.”

Джон се приближи да вдигне телефона, посегнал към каната за чай, която завираше на котлона, забърза се към нея, махна я и после ускори крачка към оставения смартфон на малката масичка, пред стария оранжев диван, не искаше да изпусне обаждането. Натисна зелена слушалка:

- Търсим Джон Майрон?

- На телефона.

- С големи съболезнования, господин Майрон, ми се налага да ви съобщя, че баща ви почина.

- Благодаря ви.

- Добре ли сте?

- Как мислите, че се чувствам след като разбрах, че човекът, който вече от две десетилетия ми се води родител само по документи, е починал. Видях баща си последно на шестнайсет и оттогава просто се чудех кога ще ме потърсите, за да ми бъде съобщена тази новина. Как мислите, че се чувствам?

- Извинете, търсят ме на другата линия, хубава вечер!

И жената затвори, колко удобно извинение.

–       Не е вечер, едва четири следобед е – отбеляза. - Е, да, стъмва. Все пак е зима.

Тридесет и шест годишният мъж с изпито лице и атлетично слабо тяло, надхвърлящ метър и деветдесет, седна и си наля от чая, роза с лилии, леко сладникав и успокояващ, загледа се в пианото в ъгъла на голямата стая, обединяваща хол и кухня. Само то бе останало от баща му. Единственият му спомен за една неосъществена мечта, да свирят заедно, желание, което вече е невъзможно да осъществи.