В автобуса

Започва нов ден, но имам чувството, че времето е спряло. Навън е тихо и спокойно, което не ми помага особено, защото прави място за злобните и пискливи гласове в главата ми. 

Мъглата навън е непрогледна, изглежда сякаш е завила целия град. Въздухът е толкова тежък и влажен, до степен, в която започвам да изпитвам паника дали няма да завали порой, но никога не капва дори и капка. Осъзнавам, че пак ще закъснея, се обличам с треперещи ръце и се втурвам през вратата.

Часът е 07:55 и се изстрелвам надолу по улицата. Не ми пречат нито кожените войнишки ботуши, нито дебелото зимно яке. Безсмислено тежката ми раница, пълна с неща, които дори няма да ползвам, чувствам като втора кожа. Бягам, докато не започна да се треса. 

Студеният въздух затяга хватката си около гърлото ми до пристъп на кашлица, но отказвам да съм там и минута по-късно. Тежестта в гръдния ми кош се увеличава, докато улицата не се превръща в плаващи пясъци. Сърцето ми е на път да изкочи, когато пристигам на спирката тъкмо на време.

Оказва се, че съм подранила с пет минути. Оглеждам се за рейса, но от него няма и следа. Спирката е безлюдна, напомня ми на руините в града. 

Готова съм да тръгна пеша към училище, когато пристига един от най-малките автобуси, които съм виждала. Прилича на малка сребърна кутийка, спира със странно дрънчене пред мен. Не се замислям много преди да се кача. Само се надявам стига до края на града.

Отвътре автобусът е огромен. Пространството е изпълнено с все различни мебели - лилав барбарон, висок червен стол, приличащ на трона на Сатаната, и малки странни табуретки във всички цветове на дъгата. Но това, което най-много ми привлича окото, е огромен кафяв диван също като този, който изхвърлих от детският ми дом. На него седи малко момиче - на не повече от дванадесет години.

• 123>>>