Раната ми заздравя, а щастието порасна
не на думи само, а дори на ръст,
на тревогата си спрях да съм подвластна,
и спокойствието не пипам с пръст.
Не ме мори до смърт поредната неволя
и не треперя като уплашено дете,
не ме е страх, че колкото и да говоря
няма никой мен да разбере.
Травмата прегърнах и стопих
като снежинка, кацнала на длан.
Вместо гняв от прошка си отпих,
чашата напълних аз без свян.
Родих се след години лутащ се живот,
защото пътят си е път и той е чакал мене,
дори за някой да съм като Дон Кихот,
няма да му дам мойте мелници да вземе.
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.