Литературната 2023 на Дружеството на писателите - Пловдив

Като всяка литературна година и тази има своя неусетно получил се портрет. Преобладава женското присъствие, устойчиво се налага автобиографизмът. Точно той поставя въпроса дали е намерена вярната стъпка да предизвика очакваната читателска рефлексия. Понякога това не е задължително, въпреки че камерното пространство е изкушително. Да не се забравя – то крие капани. Като цяло – ето една гледна точка какво е сътворено.

Поезия

ЕЛЕНА ДИВАРОВА – „СТЪЛБИ И ОКРЪЖНОСТИ“. Това е стихосбирка, която носи предисторията си от предишни книги на Елена Диварова. Новото е, че се е появила една много категорична гледна точка при осмислянето на преминаването през различните пластове на времето. Никакъв шанс за описателността. Има ги: подвеждащата сюжетност, зад която прозира премислено познание; овладения тон, туширащ емоциите; хипотетичното превъзмогване на водораздела, но и осъзнаването, че той остава непреодолян. Всичко това оформя облика на стихосбирката – личността не е раздвоена между „преди“ и „сега“, ала непрекъснато преминава през тези спирали. Оценява се отшумялото и всичко онова, което е било истина, но е останало като неизминат път, от който следва завръщането към действителността. В това пътуване природните образувания и материали – скали, камъни, глина по един много самостоен начин се представени като градеж, който сам се променя във времето. Точният изказ отхвърля паралелни варианти. Картината на живота въздейства в своята непосредственост, но точно е заявено как и безспорното може да се приеме като имитация – „истински/ като фигури от стиропор“. Предметите от битието – ключът, куфарът – в тези стихове са мълчаливите знаци на дълбоко скритото, което обаче налага своите права. Диалогът с другите е предшестван от наблюдението – така се разгръща лентата на самотата. Без да изпада в хипертимна виталност се откроява личността, която осъзнава силата си да се възприема живота в неговата пълнота. И ако многозначната символика на стълбата се свързва традиционно с порива нагоре, свързан с изпитания, то хълмът е приетото предизвикателство: „Аз сама ще дойда да те видя,/ щом потърся този хълм. Сама.“ И никакво доверие към предразполагащата изповедност : “ Не мога да ушия стихове за любовта.“ – за да стигне до поредната впечатляваща поанта: „Не мога да ушия стихове. За нея/ не е по мярка женската ми риза.“ Точно това е превъзмогнато – личния летопис, натрапчивото себевглеждане. Финалът на стихосбирката може да се приеме като реплика на вечно привлекателната модерност – къщата с крила. Не са ѝ попречили малките площади, прикътаността на отделни фрагменти от градската среда. Очакванията ми са по посока на едно постепенно избиване на рамките, там, където регламентираните модели само заблуждават, че светът е подреден. Самата тя го заявява : „Какво ли още чакам, /като зная?“ Затова и финалното стихотворение „Къща с крила“ е една издържана реплика към модерността, за която няма невъзможни неща.

В духа на търсещия опорни точки за себе си неспоко