Николай Заяков

Поезия

Човекът обитава себе си в ...

4.98(798 гласа)

Поезия

Приятели на моите приятели. ...

4.97(3443 гласа)

Поезия

Не казвайте, че няма самота. ...

4.96(1359 гласа)

Поезия

Не се съмнявам, само мисля. ...

4.95(381 гласа)

Поезия

Път, по който никой не минава....

4.95(1185 гласа)

Поезия

Сънувам още бялата гора, и...

4.93(536 гласа)

Виж още

* * *

4.92   (75 гласа)

Таралежът има неподвижен двойник.

Неподвижният човек – подвижна сянка.

Можела целувката да е отровник.

И сълзата можела да е засмяна.

 

Всичко туй подробности са от пейзажа.

Невъзможността сама по себе си е пак възможност.

Мога премълчаното да ви разкажа,

ако искам, мога да му тегля ножа.

 

Мога и самичък да прехвърля хоризонта,

мога да се върна, но едва ли ще поискам.

Май че съм опитомен от анаконда,

май че от човечеството съм отписан.

 

Нищо чудно. Преди време паднах лошо,

струваше ми се, че съм напуснал себе си.

Е, навярно ще раздвижа живите си мощи,

но единствената си мечта погребах.

 

Може би дори не си я спомням вече.

Може би не е била мечта, а нещо сбъднато.

И ако животът ви изглежда вечен,

значи го живеете в отвъдното.

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020