Николай Заяков

Поезия

Човекът обитава себе си в ...

4.98(805 гласа)

Поезия

Приятели на моите приятели. ...

4.97(3503 гласа)

Поезия

Не казвайте, че няма самота. ...

4.96(1406 гласа)

Поезия

Не се съмнявам, само мисля. ...

4.95(392 гласа)

Поезия

Път, по който никой не минава....

4.95(1186 гласа)

Поезия

Сънувам още бялата гора, и...

4.93(536 гласа)

Виж още

* * *

4.92   (207 гласа)

Жена ми слуша странните ми строфи.

Тя никога не ще ме наскърби.

Усмихва се от своите окови,

защото ме обича може би.

 

Понякога си мисля, че ме мрази.

Че аз съм й избирал участта.

Че заедно с високите ми фрази

ще литне като облаче и тя.

 

Но там ще има някой друг мъчител,

там някой друг надуто ще чете.

Защо ли тайно мразят ни жените,

защо ли тайно ни обичат те.

 

Жена ми примирено гледа в мене,

но примирението не личи.

И разумът понякога е тленен.

И любовта понявга е с очи.

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2020