Като вържеш бръшляна за спящата още лоза
и лъчите порежат на зимата белите вени –
утринта ще събуди с онази небесна сълза
всички боси кокичета, чакащи своето време.
И ще тръгнат мъжете, нарамили нова торба,
да посрещат началото в сладките капчици вино.
А жените замесили питите хляб у дома,
ще се кръстят смирени, ще пазят огнището живо.
Ще препускат сезони, ще вие лозата снага
към небесната вис, за да търси очите на Бога.
А бръшлянът до нея ще бди, както бди вечността
над света и над всички, повярвали в бъдното хора.
И тогава лъчите целуващи плод подир плод,
ще даряват с живота си всяко умиращо тяло.
И когато се пръсне от сладост последният грозд,
ще зачакаме сити поредното ново начало.