Липса

Аз чувах гласа ти как нежно ме вика,
в съня ми пристъпваше, идваше тих…
когато към липсата зейнаха в миг
вратите. Ключалката беше разбита.

А споменът жилав захапваше силно
гръкляна на истината с остри зъби -
виновни за липсите винаги има,
макар да не смеем да признаем сами.

Споменът още по-силно настъпи
и с ноктите в моята съвест се впи,
застави я после с безмилост голяма
сама да погледне вината в очи.

Каква ли е цялата истина тежка -
сега съвестта ми сама го разбра:
допуснах в живота най-страшната грешка -
да вярвам, че в липсата нямам вина.

Сънят ми до днес безмълвен остана
и броди из спомена, сякаш е в храм.
А аз ли?
Да прося на прага останах.
Да вляза не смеех.
Ти чакаше там.

13 октомври 2024 г.