Отвъд времето

Е, поне имаше възможност да огледа хората и самата обстановка. Интериора не се беше променил особено, беше със същите топли цветове, растенията на светлото, местата за сядане.... Но мястото не беше толкова интересно, колкото посетителите му. Те

минаваха покрай Лидия и я гледаха странно. Първоначално не се сети каква е причината, но после си спомни че влиза в място през две хилядните, с външност от около двайсет години по-късно ( не знаеше с точност в коя година се намира) . Със същия успех можеше да отиде в 1900 с дрехи и визия от 1920. Макар че тогава щеше да е още по-скандално.

Няколко души си шушукаха, минавайки покрай нея, но постепенно загубиха интерес. А тя остана да се чувства глупаво, защото по невнимание наруши едно от правилата за пътуване във времето . Тези мисли обаче бяха прекъснати от тих и леко зловещ смях, в който имаше нещо странно..... познато. Лидия проследи звука и намери източника.

На една от по-големите маси в ъгъла на кафенето, се беше разположила групичка от четирима. Две момчета и две момичета, смееше се момичето по средата. Като се вгледа в нея, Лидия разбра защо смеха ѝ се струва познат. Дори когато се с лице обърна към нея, с ярки сенки за очи и нарисувани вежди, като от онова време , Лидия знаеше че това е тя. Би я разпознала навсякъде, във всяко време.

Защото момичето беше собствената ѝ майка.

2.

2 април 2005 година, 14:02

 - Боже мой ! – Лидия се извърна рязко и закри устата си от удивление. Приличаш на майка си, когато  беше на твоята възраст. Често чуваше тези думи от пазителите и познати на майка си, но никога не ги беше приемала насериозно. Само че това беше преди да я види на живо,  а не от снимки с лошо качество. Двете имаха еднакъв снежнобял тен, плътни устни, светлокафява коса, спусната на вълн.....В този момент беше много благодарна, че не я зяпат, докато стои като закована. Всички се бяха унесли в разговори и вече никой не забелязваше странното момиче,  което седеше право насред кафенето. Всички, освен майка ѝ.  Момичето още усещаше изучаващия поглед върху себе си. И нещо  ѝ  подсказваше, че няма да се отърве, освен ако не се случи нещо друго, което да привлече интереса ѝ  . Или просто не си тръгне. Само че нямаше такова намерение.

– Ви, престани да гледаш странното момиче.– прошепна едно от момчетата . Или поне така си мислеше. Аз те чувам, изкуши се да отговори Лидия, но вместо това прехапа устни. Не искаше още нежелано внимание и странни погледи. И все пак изчака отговора на майка си. Такъв обаче така и не дойде, защото вратата се отвори и посетителя веднага привлече вниманието на Лидия и майка ѝ  , а най-вероятно и на всички други. На момичето ѝ се стори, че е някой познат.  Гъстата черна коса, вълчите сини очи, обрамчени