довище, но
определено не беше човек. Когато видя, че е привлякло вниманието на момичето,
съществото започна да се доближава все повече. Тогава инстинктите на Дениз
започнаха да изпращат множество сигнали за тревога. Казваха Й да бяга. И то веднага. Тялото ѝ
обаче, все още беше обездвижено. За по-малко от секунда фигурата вече беше до нея, като я гледаше
с празен безчувствен поглед. Опитваше се да удря, да скача, да рита, но тогава
отново се появи гласът.
Не мърдай! Не
мърдай! Не мърдай! Този път беше много по-настоятелен. И по- неспокоен.
Можеше да усети как всеки звук се разпростираше в ухото ѝ, все по-силен.
Превръщаше се в безкрайно ехо, въртящо се из главата ѝ, и колкото и да се
опитваше, не можеше да го спре. А сенчестото същество започна да я изследва, да я докосва. Първо
прекара тънките си пръсти по ръката ѝ. Тя изтръпна - бяха леденостудени.
Докосването с него не можеше да се сравни с нищо, нещо неописуемо, нещо, което човешкото същество сигурно не
е изпитвало. И точно когато чувството за безнадеждност се усилваше,
душата и се отдалечаваше от всичко материално, а тялото и бе почти измръзнало,
Дениз успя да повдигне глава. И с това, на пръв поглед незначително движение,
кошмарът приключи.
Тя рязко стана от леглото. Крайниците ѝ още трепериха,
кехлибарените ѝ очи бяха насълзени. Стаята отново беше оцветена в ярките си
багри, слънцето грееше с пълна сила, а от хола можеше да чуе мелодичния глас на
майка си, която обявяваше на всички, че е направила палачинки за
закуска. От
това, което бе видяла до преди секунди, нямаше и следа.
