За хрониката в романа „Поражението” на Константин Илиев

Романът „Поражението” се вписва по интересен начин в рамките на българската литература през последния почти четвърт век. Не само защото е написан и издаден почти на границата между две десетилетия (последното от ХХ в. първото от XXI в.), но и по своята същност, като творба. Погледът към не толкова далечното минало е важен аспект в творчеството на много автори. Но в „Поражението” връщането към близкото минало и изобщо към миналото има интересни специфики. Затова в настоящия текст са засегнати въпроси, отнасящи се до структурата на творбата, чрез която изпъкват не само нейните особености, а и оптиката, през която са представени българското общество и българинът като цяло.

Заглавието може да се тълкува по отношение на отломките от историята, които биват подреждани в различни конфигурации, посредством потока на съзнанието. Отломки, останали от различните видове претърпени или нанесени поражения в исторически план. Но поражението води и към една друга представа, във връзка с корена на думата от глагола „поразявам“ или прилагателното „поразен“. В този смисъл не става дума само за вид падение, загуба, унищожение, а за изненада или учудване. Възхитата и стаяваното на дъха при осъзнаване значимостта и величието на историята, която ни заобикаля тук, на Балканите и която не разбираме съвсем. Навикът да не оценяваме, да омаловажаваме, да четем през строго фиксирани и наложени тривиални рамки, който някак си едва забележимо ни отдалечава от същността и ни води към заблудата да разглеждаме собствената си история- историята на нашите предци, сякаш е нещо чуждо и далечно. Както споделя и разказвачът още в самото начало- наличието на всякакви различни физиономии и физически характеристики сред уловилите се на селското хоро на мегдана, е очевидно доказателство за всичко, което в много други случаи ни убягва. Сетивността – един от начините да се потопим в историята. Да почувстваме епохата и отделни моменти от нея. Съпреживявайки, да осмислим всичко, което знаем и някак си чувстваме. Разказвачът е наблюдател, но и част от събитията. Ако не физически, духовно той сякаш е в събитията, а не другаде. Чрез мисълта си, чрез познанията си и анализите на събитията и отделни ситуации, чрез емпатията си към отделни лица- обекти на неговия разказ и чрез представите си, в които оживяват места и събития, хора и откъслечни моменти от разговори. Наблюдателят е чест герой в произведенията на Константин Илиев. И често се заема с ролята на разказвач- независим медиатор между автора, събитията и читателите. А в романа разказвачът е сякаш герой сценарий за продължителен моноспектакъл, в който ни разказва своите наблюдения едновременно като участник и страничен наблюдател.

Подзаглавието „Хроника на краткото столетие” подсказва, че въпросният роман би трябвало да се чете и като хр