За хрониката в романа „Поражението” на Константин Илиев

и се на географската площ, романът представя историята, държавността и човешките взаимоотношения в една особена раздробеност, която подобно на пъзелите може да е едно свързано цяло и едно разпокъсано цяло. Тази форма съответства и на пиесата „Куцулан, или Вълча Богородица”, в която митологичното същество е сякаш раздробено между божество и демон; светец и демон; човек и животно; между мъж и жена; между настояще и минало; между времената и вечността (която изключва времената), между доброто и злото; между милостта и жестокостта, между благословията и проклятието, между приказката и модерната (постмодерната) пиеса, между личната трагедия и трагедията в общността, между мит и реалност; между фикция и реалност; между спомен и фикция; между очерк и кинематографичност, между драматургичност и литературност, и др. Това инфернално същество, реализиращо се в художествения текст като фикционално, е обединяващото звено на всички противоположности и противоречия. Неслучайно пиесата е под формата на моноспектакъл с ограничен брой актьори, но с много повече гласове, подобно на музикален инструмент, който може да възпроизведе различни звуци, какъвто например е синтезаторът.

Подобен е и моноспектакълът „Великденско вино”, в който чрез монолога на поп Кръстю Тотев Никифоров са изведени множество гледни точки. В тях се открояват различни стратиграфски нива- от пластовете в съзнаваното и несъзнаваното на отделната личност до пластовете в социалния статут на тази личност, в обществения живот, историята и различните противоречия, произтичащи от всичко изброено. Неслучайно чрез фигурата на поп Кръстю най-точно и най-ярко изпъква фигурата на Апостола- Левски. В нея чрез синтеза са съчетани белези от облика и характера на реалната личност и представите на хората от различните съсловия – непредубедени, или предубедени с определени интереси. Те са се напластили върху тази фигура, превръщайки я в мит.

В архитектониката и на двата моноспектакъла е водещ принципът на калейдоскопичната мозайка, чиито елементи не са идеални и предварително фиксирани, както са предварително обмислени и изработени по план формите на пъзела.

Същото може да се каже и по отношение на структурата на „Поражението“. Формите на пъзела имат конкретен релеф, с помощта на който се вклиняват сред другите форми по строго определен ред. А отломъците имат случаен релеф, придобит под влиянието на пластовете на времето и на стихиите, с които са се сблъсквали. Затова възможността отломъците да бъдат въведени в някакъв ред може да се случи благодарение на настоящето, в което протича разказът. Подобно на филмова лента, която на определени места отчита точно фиксирани моменти, на принципа на историческите научно-популярни филми. Сякаш често след коментарите следват кадри - доказателства за вече казаното