Сега прозорците на други поколения светят

    Този стих на Есенин, цитиран от Иван Динков, разкрива нагласата му  непрекъснато да прехвърля мостове от настоящето към миналото, да откроява трагичната същност на преживяното, а мракът да бъде разпръскван от  позицията на морален императив. Много относителна е връзката между поколенията и диалогът между  тях често е показно сценичен, защото обичайно борбите на едните остават непознати за другите, за да поемат после по подобни успоредни прави. Иван Динков нееднократно заявява, че за поетите мъртвите са по-дейни от живите. Постепенно е станала систематизацията, отпаднали са наносите и истината там, където я има, свети. Пак той в „Епопея на незабравимите“ възкликва: „Ех, защо ги няма старите поети!“, а всъщност  още приживе става не само „ известен с неизвестност“, но и с онази мяра за словото, което може да обхване всичко.

   От Иван Динков тръгваме към Никола Иванов. Книгата му „Иван Динков“ е портрет на 40 - годишен труд, когато през годините позицията на критика е била в пълно партньорство с твореца.  Монографията, литературната анкета, изследването за автентичността между гражданското поведение и написаното, записките от срещите с него и накрая избраното от книгите на Иван Динков създават една панорама от ракурси и към автора, и към неговия свят. Никола Иванов прави своя прочит на всичко сътворено от Иван Динков и изгражда ценностната си скала за твореца, който със словото си събира в едно българските исторически времена и откроява къде е народът, къде е населението, колко жизнени са първичността и настъпателността на мимикрията. Голямото достойнство на книгата на Никола Иванов е, че той обхваща един творчески и житейски път, директно заявява предпочитанията си, точно назовава проблемите и е безуслоно честен към това, което Иван Динков му е дарил при съвместното общуване.

    В Монографията още в началото за поета, който беше заявил, че едва ли има трети ад след съвестта и стиховете, Никола Иванов подчертава, че Иван Динков може да се обърне към най-тъмните страни от преживяното, но никога насилието и думата „враг“ не намират място в текстовете му.  Ярко е присъствието на изстрадалите, а издевателствалите нямат шанса да бъдат  индивидуализирани и се разтварят в собствената си отблъскваща същност.

Това, което е създадено преди него, той прелива в една болезнено автентична „своя“ литература, в която не допуска позата на ментора, а на мислителя, съзиращ опасност