Сега прозорците на други поколения светят

та, необезпокоявано съществуваща пред очите на всички. Тук е и нещастието, но то не е само личната трагедия, разтърсващо предадена със смъртта на бащата, както и изпреварващите смъртта на майката стихове, които разкриват  предстоящо изживяване. Иван Динков тръгва към универсалното, можещо да свърже невидимо безброй читатели. Никола Иванов тук прави  своя скала за поемите в българската литература – „Изворът на Белоногата“, „Септември“ и „Поема“, написана в нощта непосредствено преди погребението на бащата на поета. Това е и прощаване, и размисъл за устоите, които могат да противодействат на всички изстъпления, убедени, че са непреходни. А в този контекст неизменно се откроява въпросът за живота, който идва и си отива, за да възкръсне отново. Затова и специално място е отделено на „Победа“ с блестящата поанта „Никоя победа не връща мъртвите“. В него споменаването на „мършата“ не е случайно, тъй като на фона на така обичаната от поета есен, се  появяват силуетите на Яворов, Ясенов, Мърквичка и след като утешението е само временно, над всичко остава убедеността, че доброто у човека трява да бъде съхранено.

    Ако това са творби, които са откроени заради фундаменталните си послания, то вниманието в книгата се насочва и към директните твърдения. Те не са само разказ за времето, защото в поезията на Иван Динков то спокойно може да не бъде конкретизирано. В „Монолог“ са онези „сладководни поети“, за които реторично се пита кой им плаща, за да хвърлят хайвера си върху трудните съдби на другите, които стоически ги изтърпяват. Проблемът е изключително актуален, защото всяко време има своите глашатаи на поредното „ново“, удостоени и актуални, а всъщност безпомощни, но като че ли вечно трябва да се чака онази „разбойница“ на Атанас Далчев, за да се произнесе над тях. И в този момент Иван Динков се обръща не към населението с много устни в устата, а към народа, който  е „скептичен“, „лъган“, но е „достоен“. Провокирана е асоциацията към  кулминацията на „Новото гробище над Сливница“  след онова разтърсващо „Българийо, за тебе те умряха…“ как се подчертава, че родината е достойна за своите синове и те са достойни за нея. За това пледира и поетът. В анкетата той подчертава : „ В написаното от Вазов е българската тайна и заветна светиня, там е българският национален шифър.“ Свой код за този шифър има и Иван Динков. Това не е пресилено твърдение, а отношение към усета да се  проникне в света на Патриарха.

    Всъщност на два пъти в книгата се появяват екстремни характеристики. Първата е от Никола Иванов за „Почит към литературата“ Определя я като най-дисидентската книга в българската литература. Опозициите, които извежда са: честн