Сега прозорците на други поколения светят

ост – безчестие, съвест – безсъвестност. В пределно лаконичните фрагменти на Иван Динков се открояват оценките за живи и мъртви писатели, за творческата индивидуалност и вписването ѝ в спецификата, но и повторяемостта на поредното българско време, за отношението на твореца към темата, за същността на изкуството и неговата форма. Втората, открояваща се с категоричността си оценка, е на самия Иван Динков за „Спазми от отечеството“ – „ Не зная дали е добра, или лоша, но ми се струва, че това е най-антибългарската стихосбирка. Не казвам дали е добра, но е най-антибългарската, ако се разбира правилно думата антибългарска.“ И продължава: „Много е трудно да бъдеш български поет, идиотско е да бъдеш български поет, но няма на кого друг да бъдеш. И тези рефлексии, и тези спазми, тези гърчове, тези огорчения, това непрекъснато да разбираш, че наистина обратната страна на раната е също рана, непрекъснато да ти правят сърцето на игленик, това преобладаващо българско население, непрекъснато си в едно състояние на спазми.“

    Не само да си български поет е трудно. Известни са резервите на българската критика към прозата му, които преминават в директни нападки.Всякакви удари могат да се понесат – все пак вече е преминато през една криза –  претопяването на стихосбирката  „На юг от живота“. Романът „Хляб от трохи“ е отхвърлен от всички посоки. Не може да се възприеме тази несрещана до момента сплав от метафори, гротеска, сентенции. Зад тях прозират исторически факти, национален характер, пародирани прояви за характерни ситуации. Срещу Иван Динков са отправени обвинения, които звучат познато – той не подкрепя родното, а го дискредитира. По този повод Никола Иванов подчертава, че с тази преиграна в праведността си атака е пропусната възможност за развитието на гротесковата проза.

    Само че се появява „Докосвания до България“. Доловима е връзката между нея и „Епопея на незабравимите“. Иван Динков отново е верен на себе си и от конфигурацията на епизодите създава представа за духа на времето. В предговора той подчертава, че не очеркът, а отделният епизод може да разкрие човека по-впечатляващо. Книгата започва с убийството на  Александър Стамболийски. Толкова е безпощадна в изчистеността на фактите, че напомня за известната карикатура на Илия Бешков как в отговор на Тронното слово Александър Цанков е понесъл поднос с главата на Стамболийски. Книгата завърша с убития партизанин Стефан Куцаров, завършил с пълно отличие Художествената академия, а между две сражения рисувал на амбалажна хартия. В съпровождащия си текст Никола Иванов обобщава, че идеалите на тези хора могат да бъдат приети или отхвърлени, но са били чисти и никой не е останал жив. Големият