Сега прозорците на други поколения светят

    При Иван Динков сондата винаги влиза в неподозирани дълбочини. Появата на „Навътре в камъка“ е не само изненадата, че може да се пише и така. Тя е разказ и за различните поколения и за собствения път във времето. Личното и картината на представените години разкриват един свят на отношения и творчество, който свързва собствената биография с написаното. Моралният кодекс е ясен, но около него винаги има тълкуватели, които се произнасят върху по-специализираните казуси, за да формират общественото мнение. Това е и неговата постановка за махалата, която може да убие, а отечеството – да възвиси. Никола Иванов сполучливо перифразира Иван Динков, че макар и гол, царят си остава цар и това трябва да е ясно на всички.

    От особено значение е, че в книгата намира място литературната анкета. Това е говорещият Иван Динков, едновременно скромен и убийствено точен в оценките си. Само неговите отговори представляват едно друго продължение на „Почит към литературата“. Съхраняването на словото му отново насочва към таланта, непрекъснато коригиращ. Той е убеден, че авторът сам трябва да си прави „избраното“, а останалото ще довърши времето. На твореца, който е бил години наред професионално затрупан с „щайги с мемоари“ може да му се има доверие. На фона на  графоманията, оповестяваща с трогателна гордост какъв е броят на издадените книги, той говори за ценността на архива, за значимостта на непубликуваните ръкописи. Едновременно с това поставя въпроса за неотделимостта на словото от поведението на твореца. От голямо значение е как читателят възприема пишещия в една или друга ситуация на обществения живот. Проблемът за гражданския морал остава незаобиколим. Разделът „Уроците на Иван Динков“ представлява критически експеримент с въпроси от анкетата и отговори от негови творби – неоспорим е. Отделно разговорът продължава за сивия поток –  винаги получаващ най-високите награди. Той е много удобен за поредната конюнктура. По тази причина в мемоарната книга „Време под линия“ големият формат изведнъж се намества в измеренията на детайла, а маргиналното подсказа генерални обобщения. Който има очи – ще ги открие.

    На тази плоскост ярко очертаващи са наблюденията на Иван Динков за критиката – трудното ѝ създаване, свързаността ѝ с целия спектър от нравствени, политически, граждански аспекти, като се добави и необходимостта от много богата култура. Пристрастията му за критиците са към Кръстьо Куюмджиев и Светлозар Игов. В това отношение той е верен на себе си, защото с „Проверка на каруците“ – вре