ПИСМО ДО ПОЕЗИЯТА

Ти, която изплака целия дъжд,
позволи ми да ти кажа,
че съществувам.
Не зная името си
и годините не помня,
но нужни ли са имената ни
в това пътуване.
Катастрофирал гълъб се носи
в несъвършенството
и пада,
перата му – последно предупреждение.
А аз към себе си вървя
с подути вени от съмнение
и с едно остаряло понятие –
достойнство.
Дъхът на пеперудата полека изветрява
и рисува върху старото небе
картина.
А думите се лутат като гларуси,
объркали посоката

към лятото.

II

Ти, която спука всички кореми,
позволи ми да ти кажа,
че съществувам.
Безсилен съм пред всичко
и искам да се удавя
там, при хартиените кораби на
децата,
и да забравя…
Душата ми – бездомно копеле
тъп уестърн
грешка.
Лилава е смъртта,
лилави са гробарите
и може би лилаво е и съвършенството.
Прегракнали петли
в съня ми кукуригат,
но мен ме няма.
И уличната суета
реже старото небе
на малки порции живот.
Благодаря… Благодаря… Благодаря…

П.П. От думите остана само грозен скелет
и стиховете на поетите,
прострени на балконите, до потниците и до гащите.