Огледалото

Ако имаше нещо, от което Елица се страхуваше повече от неочакван тест по физика, то това беше гигантското огледало, разположено в антрето на къщата ѝ. Златистата му старинна рамка висеше тържествено на стената от десетилетие, а напуканата му повърхност все още успяваше гордо да отразява слабата светлина, идваща от съседната стая. Беше закачено точно срещу входната врата, така че всеки, който искаше да влезе или излезе, трябваше да мине през него. И Елица ненавиждаше този процес, тъй като винаги се случваше едно и също нещо.

Всяка сутрин тя се оправяше за училище, мяташе тежката си чанта на гърба и се спираше в антрето. Там обуваше маратонките си, вадеше ключа и точно преди да стигне до дръжката на вратата, попадаше в капана на огледалото. И така, привлечена от това какво ще види, започваше да гледа право в него. Най-страшната част беше, че то също я гледаше. Даже повече - внимателно я изследваше, от глава до пети, и откриваше всеки неин недостатък, като го изкарваше на повърхността и изкривяваше отражението ѝ така, че да замъгли всичко останало.

Трябваше да наблюдава как всичките ѝ несъвършенства се превръщаха в дефекти. Под сребристите ѝ езерца в очите се появиха тъмни торбички и петна. Къдравата ѝ кафява грива сега наподобяваше храст с изсъхнали листа. Сияйната усмивка беше всъщност крива и неугледна. Всички тези неща бяха само част от това, което огледалото представяше. А докато се взираше в себе си, Елица започваше да чувства срам от това, което вижда и дори сама си изреждаше несъществуващи недъзи. Когато най-накрая беше способна да се откъсне от клопката на огледалото, излизаше навън, но от първоначалната ѝ енергичност не се усещаше и следа. Единственото, което оставаше, бяха парченца смачкано самочувствие.

А навън, кошмарът продължаваше. Гласовете на жестоките ѝ мисли не спираха да плуват в крехкото ѝ съзнание и цял ден като недохранени пирани хапеха там, където най  болеше.

Нищо в теб не е хармонично, защо изобщо се опитваш? Говореха ѝ в час по геометрия.

И за каква красота мечтаеш, никога няма да я имаш. Повтаряха ѝ всяко голямо междучасие.

Не знам дори как хората те гледат. Шептяха ѝ през пренаселените коридори.

Защо въобще излезе тази сутрин? Питаха я, докато отиваше към къщи.

И всеки път Елица бягаше. Бягаше и