Огледалото

от какво - от себе си. Не смееше да погледне клетото си отражение. Избягваше го във всички бани, тоалетни, съблекални. Във всички локви, витрини и прозорци. Искаше да счупи всяко малко стъкълце на хиляди парченца, за да се скрие от това, което може да покаже. А в края на всеки ден тя пак влизаше в антрето и чуваше самодоволния смях на огледалото. Чуваше как тихо я осмива и тайничко я сочи с пръст. Усещаше суровия му поглед, докато невидимо я съдеше и мълчаливо празнуваше триумфа си над нея.

Но колкото и да беше силно огледалото, колкото и могъщо да изглеждаше, то не можеше да види едно място - вътрешния свят. То не знаеше за вечерята, която беше приготвила, когато майка ѝ не се чувстваше добре. Не знаеше и за уличните котенца, които хранеше всяка сутрин. Не знаеше за прегръдките, които даваше на брат си, за приятелските услуги или за желанието ѝ да учи медицина. Елица знаеше това. Пазеше го в сърцето си. И въпреки стотиците изплакани сълзи, тя пак слагаше усмивка, гледаше нощното небе от балкона на стаята си и тихо си повтаряше: “Аз съм красива”.