МОМИЧЕТА ИЗЛИЗАТ ОТ ГОРИТЕ

Момичета излизат от горите,

в наметала и качулки обвити

носят железни пръти и свещи,

множество рани, събрани

из акри млада трева, по градски

рейсове, в храмове, в барове.

Момичета излизат от горите

с вързани около устните бикини,

и вдигат страшен шум, не е възможно

думичка да чуеш. Дали светът говори нещо?

Дали се пита: Какво ли значи да дадеш

на някой подходящата почивка? Момичета

излизат от горите, вдигат високо

счупените си крака, от разтворените им

бедра изтичат тайни, всичките лъжи

прошепнати от непознати и треньори

по плуване, и чичовци, особено чичовци,

които им казваха излизането ще е леко

и лесно, които забиваха куршуми

в гърдите им и хранеха красивите им лица

с огън, които изсмукваха калта

от ребрата им и украсяваха

ковчезите им с шипки. Момичета излизат

от горите, разчистват земята

за да разпръснат историите си. Дори онези

момичета, намерени голи в канавки и кладенци,

забравени по занемарени тавани,

погребани в речни корита като седименти

от друга ера. Те са пропълзели

пътя си иззад завесите на детството,

сребристо-розовата тежест на телата им

се блъска във водата срещу тъжния

пернат катран на спомена. Момичета

излизат от горите, както птиците

кацат на сутрешните прозорци –

кълват, бръмчат, докато не останат само

разбитите с трясък миниатюрни

сърца в стъклото, яркото

отчаяние на звука, който

се разбива и изчезва.

Момичетата идват от горите.

Те идат. Те идат.