Навреме

Часовникът удари точно 6:00 и разтърсваща аларма позвъня. Ваня мигновено отвори очи, изстреля се от леглото и започна да обикаля стаята си със скоростта на ураган. Напред - назад, наляво - надясно. Почисти лицето си, нахлузи най-близките до нея дрехи и застана пред малката си тоалетка, с четка в ръка, като започна чевръсто да разресва заплетените си, кестеняви кичури.

Днес беше важна дата - 15-ти септември. Първият учебен ден. Това само по себе си нямаше да е кой знае колко вълнуващо, ако не беше първият ѝ ден в ново училище. Гимназията - мястото, където сякаш всичко започваше отначало. За повечето хора тази мисъл би била стряскаща, заради непознатото място или чуждите лица. Ваня, обаче, нямаше проблем с тези неща. В момента тя имаше само една грижа - не биваше да закъснява.

Погледна телефона си. Беше 6:011. Трябваше да се размърда. Сплете набързо косата си на две плитки, метна през рамо новата си раница и се засили към входната врата.

6:18. Момичето крачеше по тесните улички на квартала си. Внимателно следеше накъде отива, като се оглеждаше за една конкретна автобусна спирка. Планът беше прост - взима един от автобусите, който води до центъра на града, минава през площада и край, още преди 7:00 е в новата си класна стая, готова за час. Звучеше лесно. Сега оставаше само да има късмет и да го изпълни без никакви спънки. 

Повървя още малко, когато най - сетне стигна да спирката. На нея седеше само един човек - нисък мъж, около шейсет годишен. Ваня пристъпи напред и хвърли поглед върху електронното табло с разписания. №66 идваше след няколко минути. Прекрасно. Помисли си тя. Точно този ми трябва.

Седна на металната пейка докато чакаше за автобуса, като отвреме навреме потропваше леко с пръсти по екрана на телефона си - троп троп. Очакваше и очакваше, не след дълго започна и да се тревожи. Минаваха всякакви номера - 15, 111, 4. Но 66 така и не искаше да се появи. Погледна времето. 6:30. Автобуса вече закъсняваше с две минути. Лицето ѝ се изви в напрегната гримаса. Продължаваха да идват нежелани числа - 22, следван от 1. Почукването с пръсти започна да начестява - троп троп троп троп. Очевидно това беше подразнило възрастния мъж, който направи няколко крачки, за да се отдалечи от ученичката.

6:36. Може би това беше някакъв късметлийски час, защото точно тогава автобус №66 пристигна. Ваня светкавично скочи от мястото си и влезе вътре, показа картата си за градския транспорт и се настани на една от по - задните седалки. Нямаше много хора освен две баби, които си тихо си приказваха нещо, баща, държащ дете на не повече от двегодишна възраст и момче, може би к