Класика в жанра

Всичко започна добре. И, забелязал съм, много често така става — започва добре.

Отличен резултат от гимназията, почти такъв и на кандидат-студентските изпити, престижна специалност във Физическия факултет (поне тогава беше престижна). Оказа се, че там имаше хубави неща, но физиката не беше едно от тях.

Най-хубавото беше, че точно тогава станаха големите промени и аз, заедно с много други, се втурнах по митинги, прихванал от голямата лудост да свалям комунизма, което лека-полека съвсем ме отчужди от физиката. Разбира се, после нещата се развиха не по нашите планове, но пък тогава беше хубаво. 

А малко по-късно се случи най-логичното — напуснах Университета, при което порталът към родната казарма широко се отвори пред мен, защото, всеизвестно е, че когато една врата се затваря, друга се отваря пред човека.

Закичиха ме с един крив автомат. От него изстрелях девет куршума, които така и не разбрах къде отидоха. След тази огнева подготовка ми взеха автомата, връчиха ми кирка и лопата и ме изпратиха да копая канали за телефонни кабели из планините и долините на родината.

След година и половина напразно ровене в земята и купища почупени или изкривени като орлови клюнове кирки, след стотици изядени консерви със скумрия и “Русенско варено” се уволних с глас продран от врещене на: “Батальонът се строява за последен път...” и започнах да чертая в главата си планове за бъдещето.

Един от тези планове ме закара в първата за региона кабелна телевизия — иновативно начинание, свеж полъх, нов вид свобода. Разбира се, първоначално само най-заможните селяни можеха да си позволят да станат нейни абонати. Казвам — селяни, защото кабеларката действаше в едно село, разположено близо до моето родно градче.

Както паякът изплита своята мрежа, така и мрежата на нашата кабелна телевизия се разпространяваше — от един електрически стълб на друг, от една къща на друга. През тавани, капандури, врати, стени и прозорци неудържимо преминаваха нашите кабели и нищо не беше в състояние да спре тяхното нашествие. Приличаше на филм на ужасите. Хората обаче бяха доволни и благодарни. След всяко ново инсталиране черпеха обилно. Изваждаха я вино, я ракия и когато успеехме да си тръгнем се чувствахме напълно изгубени в огромната и студена вселена, досущ като герои от “Туин Пийкс”. 

Всеки от нас, работещите в кабеларката, когато му се паднеше ре