Класика в жанра

д, даваше дежурства в централата. Това беше една стая в сградата на бившата автогара. Голяма беше тази сграда, сякаш, че селото се намираше в центъра на света и оттук минаваше тежък трафик. Но селото никак не се намираше в центъра на света; въобще, беше твърде далече от него, и в момента сградата стърчеше като празна коруба на умряла костенурка — тиха и студена, а нощем и тъмна. Само малкото прозорче на централата, горе, на последния трети етаж, светеше като някакъв странен НЛО увиснал над земята.

В осем вечерта започваше програмата. Първо пускахме някакъв уестърн или екшън, който шефът взимаше от градската видеотека. След това продължавахме с музикална програма. Разбира се — Лепа Брена, Весна Змиянъц, „Камъните падат“, „Радка — пиратка“. Тука възникнаха някои проблеми, защото започнаха да се обаждат всички едновременно и всеки искаше да слуша нещо различно. Пусни това, пусни онова. Когато се оплакахме на шефа той помисли, леко присви очите и отсече:

— Тогава ще го официализираме! Ще пускате музикални поздрави!

— Ами, ако искат нещо дето го нямаме, все пак въртим само няколко касетки?

— А! Ми ти да не мислиш, че ще ти поръчат нещо по-различно от това, дето се слуша в момента? Това е, ще пускате поздрави.

Прав излезе шефът. Като се започнаха едни поздрави, та край нямаха! Обаче, трудна беше работата с касетките. Обикновено вървеше някакво видео на екрана, а ние пускахме желаните песни от отделен касетофон. Наставаше едно голямо превъртане напред — назад, докато се уцели началото на желаната песен. Всеки поздравяваше някого, а всъщност най-голямото му желание беше да чуе името си от телевизора и съселяните му да научат колко широко скроен е и каква щедра душа носи. Включвах микрофона и обявявах, например: „От Марко за неговите верни приятели от долната махала — Киро и Петранка! Да са живи и здрави и да пият по едно от него! Поздравява ги с песента…“ и така нататък.  Това продължаваше до полунощ, когато всички затаяваха дъх, а всички затаяваха дъх, защото тогава започваше…

Филмът!

Малко преди това поздравите спираха, телефонът притихваше, а аз се чувствах като древен жрец. Зареждах видеокасетката и тежко натисках копчето „Старт“.

Започваше филмът за възрастни!

Това беше истинско събитие, защото по онова време нямаше много шедьоври от този вид. Е, можеха, разбира се, да се открият и такива видеокасети, а