Изповедта на едно отражение

Някога ще стана, образ мой,

отражение - не!,

а само сянка в огледало,

безплътен скелет от ума издялан,

в спомена като прорезна рана,

каквато надали ще си видял отдавна.

Нали такава мисълта ти ме е създала?

Ще идвам щом очите ти угасват,

натежали вече след деня горещ.

Нали се молеше за моето тяло -

да го видиш как се е очертало

зад пламък на трептяща свещ?

А аз се молих, знаеш ли? - за друго:

като твое отражение да будя

душата си,

и споменът,

и всичко!

Дали обаче да ти кажа е прилично,

или най-добре да замълча и да застина

в старата илюзия,

където още те намирам...

Образ мой, аз някога ще стана

отражение – не!,

а целият ти смисъл,

който все да търсиш си улисан,

но никога не се досещащ да погледнеш

в огледалото

пред теб...