ПРЕЗ ТЕСЕРАКТА

оито искаха да кажат. Онур искаше да разбере, защо Деврим се държеше толкова странно, а Деврим – защо приятелят му го гледаха с толкова изпитателен поглед. Мурад, който все още не можеше да преодолее ефекта от потреса, беше мислено някъде съвсем другаде.

Когато Деврим забеляза, че Онур започва леко да трепери, той протегна одеялото върху възглавницата, на която седеше, и каза:

 - Струва ми се, че ти е студено, можем да влезем вътре, ако искаш.

 - Добре съм - отвърна Онур. - Внезапно ме побиха тръпки.

 Когато пъхна ръце в джоба си, напипа кутията с хапчетата, които използваше в нощите, когато не можеше да спи. Той още не знаеше, че има време да се живее и време да се умре, и не знаеше, че неизбежният край може само да бъде отложен.

Тази нощ щеше да остане в паметта на четиримата младежи, които наблюдаваха изгрева, само дотолкова, доколкото щяха да могат да си спомнят, и едва когато се срещнат отново в бъдещето, те щяха да разберат, как техните възприятия са ги подвели, подобно на Слепците и Слонът[1]. Животът беше набор от илюзии, в които реалността се променяше в зависимост от мястото на докосване. За някои това е гигантско дърво, огромна змия или висока стена.

 Докато Деврим слушаше историята, която приятелите му разказваха отново и отново, помълча още известно време, страхувайки се, че е твърде пиян, за да си спомни, как след като напусна сцената, влезе отново през задната врата и разговаря с Онур. А Онур и Мурад стигнаха до извода, че Деврим говори глупости, за да поправи грешката си и че приятелят им, който пие доста, има нужда от сериозна помощ. Хаял, от друга страна, би предпочела да вярва, че любимият й заслужава последен