Моето голямо гръцко лято

вки, соколи, зайци, костенурки. Някак в реда на нещата е лисик да ти пресече пътя към плажа, див заек да прескочи набързо, сокол да се стрелне. На никого през ум не му минава да ловува. Селският плаж е див, само мраморни скали, пясък и вода, картина от Сътворението. Тънка асфалтова пътека се вие между тръстиките, насажденията със соя и аспержи, водните канали. Изведнъж на пътя ни изскача алепу, това е гръцката дума за лисица, и скок-скок, дим да го няма алепуто, шмугва се в царевицата, където пък живеят лисичите семейства. От селските кокошарници това лято започват да изчезват кокошки, петлите стават тревожни, стопанките дваж повече, и вечер рано-рано залостват курниците. Тази година са се навъдили много лисици и лисичета. Костенурка бавно крачи по шосето, таралеж изтопурква, котка на няколко скока се опитва да мине оживения път от аеропорт Кавала към пристанище Керамоти. Карат като луди – коли, камиони, автобуси, пощурели туристи плажаджии, шофьори, влачещи гигантски тирове и каросерии с късове мрамор, бали със сено. Туристически автобуси - пътуващи театрални зали на по два етажа, наблюдават с нескрит интерес как живеем ние, аборигените.  

В думата абориген всъщност няма нищо обидно – просто това са местните, коренните жители, хора и животни. Дали съм една от тях? Очевидно не, като се има предвид колко мелодраматично реагирам на премазаната от камион котка, сиво-бялата майка на четирите котенца, които невротично пренасяше цяла седмица ту в нашата градина, ту в двора на съседите, ту при другите съседи. В един момент ги разхвърля наоколо и забрави изтърсака в храстите от син жасмин. Мяу-мяу-мяу, отчаяните му вопли достигат до ушите й в 05 часа сутринта и тя си го прибира. Но ето, че точно тази сутрин, лежи бездиханна на шосето. Грабвам една лопата и слаломирайки между колите, я загребвам и отнасям на тревата край пътя. Доплаква ми се. Мъжете се заливат от смях. Жените свиват рамене, ами, котка е, животът е такъв. Майка е. „Е, какво да се прави“, мъдро заключава Апостол, „Котенцата вече поотраснаха, сега Роза ще ги храни.“ Котенцата сираци наистина са веднага зачислени към богатия кокошарник с два петела и трийсеттина кокошки шампионки по снасяне на яйца. „Искаш ли авга - яйца? Имате ли още?“ – е дежурният въпрос. Много се снася и много се яде тук и изяждане няма. Защо всички гледат по толкова много кокошки и какво се прави с всички тези яйца? За мен остава загадка тази обсесия. Но Роза знае. Това е жената на Апостол, съседката с очи на магьосница и сватбена снимка, на която изглежда като Салма Хайек, с дълъг бял шлейф и ангелски пера, изплели сватбения й венец. Минали са точно … 45 години от паметната дата, но на двамата с Апостол не им стигат. Въпреки че нямат деца, а това за патриархален свят като гръцкия е истинско нещастие, те двамата се обичат и са щастливи. Тя му вика в здравото ухо, когато иска да му каже нещо, а гърците непрекъснато имат какво да си кажат, така и не срещнах мълчалив