Моето голямо гръцко лято

човек тук. Апостол е малко глух с другото ухо, а имам чувството, че машинката не му служи особено добре. Но тук и без друго така си викат, всички викат, жизнерадостно ръкомахайки ръце и крака, разговарят оживено за битовизми, от които сякаш зависи живота им. И всички са делови, и всички имат много работа. Наистина имат и работят. Много работят. Митът за мързеливите гърци трябва да бъде забравен веднъж завинаги. В Северна Гърция е така.

Много са ревниви към езика си гърците. „Трябва да го научиш, каква елинида си ти, как ще си говорим?“ Ами, на английски. Получава ми се само с младите. И с Панайота. Язък ми за гръцкото име Евдокия, с ударение на и, язък и за далечните ми прабаби гъркини, тази поверителна информация относно произхода си още не съм я изтъкнала, защото няма да ме оставят на мира. Вслушвам се в шеметно забързания им говор и започвам да го чувам този език. Жените бистрят клюките и нещата от живота, коя какво готви, какво има в градината, къде са децата им, зетьовете и снахите, кой е новият любовник на българката в селото. Мъжете бистрят политиката в селските кафенета, Путин се среща с Тръмп утре в Аляска, какво ли има да става. А кафенетата, общо пет на брой, са разположени в шпалир около главния път. Всички имат видимост към голямата църква Агиос Георгиос, която всеки ден има служба, камбаната звъни сутрин и вечер, в неделя задължително всички обличат новите си дрехи, правят прически, слагат по два реда перли, жените, особено възрастните са задължително в черни рокли, и вкупом поемат нататък. Свещеникът пее на високоговорител, така и мъжете в кафенето, и хората в отдалечените къщи присъстват на събитието. „Защо не идваш на църква?“, след подобен укорителен въпрос нямам избор, скачам в оранжевата рокля и тръгвам.

Напрягам уши да чуя езика им. Добре че ги има задължителните сутрешни и следобедни ритуали по пиене на кафе, разбира се гръцко, с утайка - „кафе а ла турка ли, няма такова нещо“. Вече разбирам това онова, но когато отворя уста, всички изпопадват от смях. Шедьовърът ми това лято е една филологическа еквилибристика с крави и круши. Агелади и ахлади. „Крушите пасат в полето, кравите висят по дърветата“, „Какви сладки агеладес са назрели това лято“, „Млякото от ахладес ли е“ и всички сконфузено се оглеждат. В селото вече никой не гледа крави и чак пък сладки. Ето, шепа агелади, събрах ги от под земята на съседското дърво, грехота е да изгният, няма кой да го обере тази година. Да сварим гликя. „Сладко от крави?“ Преглъщам гордостта си и уча. Зубкам „Научи сам гръцки“, но не става. Трябва да слушам и повтарям като музикант слухар.

Тези дни се вслушвам и в един друг език. Пристигат майстори албанци, бригада, начело с един друг Апостол и брат му Андреас. И още Фльори, Йорго, Реджеп… Шестима, са половин Тайна вечеря са апостолите на нашия ремонт. На следващата сутрин цъфва нова