Оставащото след нас

не са ли мигли балконите за къщите ­–

току се склапят или разтварят към улицата,

но аз обичам повече очите им- прозорците

и самотата, в която затъват понякога.

не, не, нямат куфари птиците

да знаят как заминаването ранява сърцето

в привечерите с препускащи табуни,

които единствено на себе си приличат

там, там само мракът може да се задържи.

всеки автобус потеглил с ръката,

устните и погледа ти

обрича улицата ми на самота.

оставам там,  вречен на мечти и търпение.

там остана всичко. 

и нека сега то и дано да излети измежду ръцете ти

да зърне улицата още веднъж:

пролет беше, помня,  за кратко и набързо

вода беше, река, небе и обич

нека то да те припознае в себе си

всяко завръщане у дома

да те намира

все едно те е поставил с ръка

там и завинаги.