Тодораковите чукури

Разтърси рамене бурята.

Като разгневена ламя бесува по запустелите прашни улици на селото. Огъва невидимата си снага, разпилява листа и вейки или ги събира в спираловидни вихрушки, преди да стигне многогодишната дъбова кория.

Там наблизо е бил Тодораковият конак, известен в миналото с гостоприемството на чорбаджията и неговите аргати. От страната на бранището се откроявала странноприемницата. До нея плевнята и навесът за каруците, както и каптаж с три силноструйни чучура. Отделен с висок дебел дувар бил огромният двор и кипра двуетажна къща за голямата челяд на Болярина. Така го наричали още, защото бил много обичан и уважаван в цялата околия. Той построил и школото в селото.

Старите хора разказват с тъга как мълния опожарила хана, как всички селяни се стекли да помагат в борбата с огъня...

Сега е останала само чешмата, известна като Тодораковите чучури. Все още раздава живината на минералния извор.              

В близост са и дворът, и постройката в него. Вече никой не живее там. Всички са се преселили в големия град, някои в чужбина. Но на вратата като страж стои надпис: „Не се продава.“

Само от време на време най-малкият правнук Теодор идвал, но не пропускал никога големия събор на селото. Първо минавал през бакалията. Купувал няколко бутилки вино и две-три кутии локум. Оставял ги в кафенето. Понякога с тъга разказвал: „Ех, какви времена! Бяхме малки момчета, през лятото босоноги и необуздани. Палави и свободни. Гонехме се на воля и тичахме зад конските каруци, криехме се в килера да дъвчем по някой ментов бонбон – гуменки, както им казвахме. А как се връщахме, с настръхнали тела от реката, целите мокри и с полепнали по тялото кални потници и гащи и размахвахме пиявици. Ех, времена, ех, детство... “

После отивал да отвори все още крепящата се голяма дървена порта с метални орнаменти. Разтварял широко прозорците. Мятал на дървения парапет няколко рогозки и един губер, вземал трикракото столче на Тодорак и присядал на прага. Държал лулата на прадядо си, попушвал няколко пъти и потъвал в спомени. Често оставал да пренощува. Тогава в просъница, в ранно утро, хората чували звънкия и жизнерадостен глас на чорбаджията и камбаната, с която ги разбуждал. Но от година никой не бил идвал. Такива приказки се чуваха...

А след два дни започваха празненствата. Селото се оживяваше. Пристигаха много гости. Къщите се изпълваха с глъч и смях. Децата с радост обикаляха пъстрите сергии. Ядяха захарен памук и облизваха устни, изцап