Живот

Животът няма думи за смърт, голяма колкото око на птица,

за бездна, спраща дъха на лятото, за зима без ръце и устни.

Отново идва сезонът на мъглите,

а тишината реже като с нож градините,

последното лале, загубило уханието

е символ и надежда, и разпятие.

Животът никога не казва: защо, обаче, имаше го, нямаше го,

разлиства бедното сърце на новата кибритопродавачка,

запалила света със кротките си думи.

Животът свети, но не пали, а белезите са дълбоки и желани,

Шехеризада чака на опашка да чуе новата ми приказка за лятото.

А падащата смърт от устните на този беден и окаян живот е само знак,

че след всяко раждане умират застарелите предания.

Намразвам този стих със всяка дума, макар приклекнал и снишен.

Боли от несподеленост, гали с дъх на вятър, а някак е банален.