За мой късмет, за нещастие твое
спира лифтът над снежната бездна
и сега ще се гледаме дълго:
ти – със зелени мъгливи очи,
аз – с прегорели от страсти зеници;
ти към върха се издигаш, момиче,
аз от върха, уморен, се завръщам…
Сами сме над бялата пустош – две ноти
в едно петолиние, две лястовици,
кацнали върху съседни потрепващи жици.
Ние нямаме избор – така са ни спрели,
на разстояние, твърде малко за безразличие,
твърде голямо за ласка и шепот.
След малко ще дойде пак токът. Отново
ще тръгне с потракване лифтът.
И ти ще отминеш смутена нагоре,
а аз ще се спусна безмълвен надолу.
Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.