Дъщеря ми гледа от терасата

Дъщеря ми, жител на Европа,

върнала се тук за два-три дни,

гледа от терасата пейзажа.

Виж какво, не тръгвай утре… Остани! –

иска ми се да й кажа.

Дъщеря ми гледа църквата, скалите,

къщите, параклиса на сто години…

Гледа и прикрива влагата в очите.

Зная аз, че трябва утре да замине.

Зная: работата, договорът, самолетът…

Вместо нашите звезди в небето,

чужди облачета ще й светят.

Колко хубави пейзажи там ще види!

Златните кубета на старинни катедрали,

планини и градове с модерни вили…

Но пейзаж като от нашата тераса?

Ех, едва ли.