Глухарчета

Намирам го прегърбен, седнал на ръба на скалата, с поглед вперен напред – в полето, където вятърът разпилява семената на глухарчетата. На това място ме доведе малко след като се запознахме, но за първи път идвам тук след операцията. По-красиво е отколкото се бях опитвала да го нарисувам в главата си…

Когато вече съм на няколко крачки, той се обръща, усетил стъпките ми. Предполагам, че никога няма да се науча да не ходя тромаво. И това ми е завещано от осемнадесетте години, през които бях незряща.

Преди си мислех, че очите му са по-светли. И на снимките, които мама ми показа, когато се върнах от Будапеща, изглеждаха по друг начин. Но онези снимки са стари, а бойното поле е напълно способно да промени и цвета на очите… Сега те се взират в мен – тъмни и буреносни. Сигурно така изглежда небето преди да завали градушка.

Сядам до него без да кажа нищо. И той мълчи. Сивите семена от глухарчетата танцуват пред нас.

- Бях останал с впечатлението, че няма да се връщаш. Майка ти спомена, че Андрей имал апартамент в София.

Гласът му е по-малко хриплив. Сякаш е станал по-мек. Чудя се дали е имал с кого да води дълги разговори докато ме нямаше.

- Той може и да има, но аз нямам.

Христо се усмихва криво и се съсредоточава върху глухарчетата. Все едно ме няма. Дали това е правил докато ме нямаше? Стоял е сам при глухарчетата?

Докосвам ръката му, както правех преди. Главата му рязко се обръща към мен и очите му се спират на устните ми.

- Не се ли радваш да ме видиш?

Раменете му се повдигат, а после отново се връщат в предишното положение.

- Не знам. Преди онова сбогуване сигурно щях да се радвам, но сега всичко е толкова различно. Не мога да ти кажа радвам ли се, щом не знам кой точно стои пред мен.

- Аз съм си същата.

Хрипливият му смях се слива със свистенето на вятъра. После стихва, а погледът му пак потъва в глухарчета.

- И какво стана с Андрей? Мислех си, че сте се влюбили. Но ако беше така, нямаше да се върнеш.

Очите му очакват да прочетат отговора по устните ми.

- Не е било любов. Бях се заблудила.

- Така ли? И какво беше?

- Съжаление и егоизъм. Глупост и наивност. Младост. Преди три месеца му открили някаква рядка форма на левкемия, която по всяка вероятност щяла да го убие. После – ясно: объркване, отчаяние. Решил да направи нещо смислено с парите на баща си, поне едно смислено нещо в живота си, затова започнал да си търси кауза. И намерил сляпата племенница на чистачката в офиса си. А аз привързах към първото лице, което видях. Избрах го като стока несъзнателно – по качествата, без да се усетя, че любовта не прави така. Подареното зрение ме беше заслепило. Не знам какво заслепи него, защото ми се стори, че беше взаимно. Прекарахме около седмица заедно. На седмия ден Андрей реши да си почине и просто си тръгна. Остави само някаква бележка, в която обясняваше, че иска