Протегнати ръце

Ръцете ми са есен. Молят се протегнати,

сънуват птици или може би момчета,

нарамили тъгата ми на силните си рамене.

Не ги харесвам. Пада тъмнина от ирисите

и очертава последното докосване по кожата,

а пентаграма от любовни думи

се процежда във мъглата и мирише на любов.

Небесният пастир, който някои наричат Господ,

хвърли по мене своето проклятие:

да падам като сноп в ръцете на нощта

и да говря с еднорози.

От това не ставам по-добра. Напротив.

Като черна птица кръжа над обичта си.

Грача страшно. И стихът ми грачи.

Загубих тишината в постоянното преследване на призраци.

Стопи се залезът, потече като дъжд

и стана светло дори за крадците на любов.

Те са странни. Пречупват вярата и вдъхновението

и ме оставят празна.

Сега ще хвърля всички детелини и подкови

и ръцете ми ще бъдат вече пролет.