Иван Странджев

Поезия

Въздишка

4.89(1427 гласа)

Поезия

Река

4.89(670 гласа)

Поезия

Римски стадион

4.86(128 гласа)

Поезия

Не по Фелини и не по Уилямс

4.79(63 гласа)

Поезия

Така се случва

4.66(29 гласа)

Пиеса

Непознато сърце

1.00(1 гласа)

Виж още

Беглец

Поема

4.91   (1895 гласа)

Прекосявах градове със сънища и хора.

Приятелите пиеха последната си чаша, пълна с мрак

и със възторзи,

и бяха със сърца обърнати нагоре,

за да се вижда как кръвта им свършва.

Но аз не спрях при тях,

не се удавих в нощите на неуспелите им думи и закани,

не станах пясъка на техните часовници,

защото всеки път ни прави други и различни.

 

Аз съм беглец от себе си подгонен...

 

Пристанищата бяха пълни със жени и обещания.

В горчивите им пазви светеха луни,

но нямаше любов.

Годините се нижеха по огърлиците им като оправдания

за грехове. Коремите без плод висяха алчни.

Политах в бездните на нямо безразличие.

Хрущяха под телата ни небесните чаршафи,

като жирафи гълтахме последното: „Обичам те!”

и се разбягвахме в нощта като заситени жирафи.

 

Моряците излизаха на сушата и казваха,

че всички острови спасителни са свършили,

и никой в корабите си не искаше да ги качи, за да отплуват,

морето псуваха

в гърлата тъмни на изгнили кръчми.

А под медузите на уличните лампите

проблясваха стоманените остриета на ками и алкохолни жестове

и тъмни локви страст оставаха да светят край оградите.

Не се огледах в тях, защото имах време

колкото една въздишка и защото

лицата им приличаха на хлябове замесени от кал и лошо вино.

 

Аз съм беглец от себе си подгонен…

 

Оставаха след мен отворени врати,

отворени обятия

и рани,

но стаите, леглата и въздухът им бяха празни.

Жените тръгваха през юли,

а най-далечната им поза беше в ранна есен.

Като презряла пита мед

се стичаше на слънцето окото по паважа.

Дърветата размахваха крилете си зелени,

ловяха се за светлината,

след всеки техен опит за летене

растеше с децибели тишината.

Раздялата ме гледаше с безброй очи и никое от тях не каза

защо на самотата сребърните гвоздеи

в душата си все още пазя.

 

Сънувах сънищата на забравени и мъртви.

Във гърлото ми се забиваха със хищни нокти

клетви и пароли.

Очаквах цели векове народът ми да проговори,

но той мълчеше,

и мълчеше,

и мълчеше…

Забравата се хранеше със сребърни монети,

с месо от тялото ми

и се напиваше геройски с мойта кръв.

Вместо звезди, по раменете на предатели и слепи

блестяха еполети

на страха.

 

Като зрънце за посев бях свободен да избирам

и избирах

къде да впия корени в земята.

Със телескопа на зеленото си тяло гледах всички тайни

и слушах звуците,

които ме събуждат и убиват, множат и връзват.

Но всеки избор ме превръщаше във роб на себе си,

на теб,

на вас…

Луната през деня приличаше на пита хляб,

разчупена от гладен.

И не посегнах да заситя слепия си глад.

Не се престорих и на сит,

защото още птици кацаха по раменете ми.

 

Пропадах в книги, в имена. Зад страниците им прозираше

единствено гора и мъка.

Какви ли бяха думите,

с които искахме да наречем любов, омраза, бог,

река, небе, доверие и хляб

щом всичко се разпадаше на прах

и прах,

и прах...

 

Вечерното небе, като цветчета от разцъфнала череша,

звездите ронеше върху ми. Бях сам,

по-сам

от неродилите дървета в късна есен,

от нож без ножница,

от пепелта на нежни думи...

И виках: Искам да живея! Искам да съм жив!

Да бъда празничен и ваш!...

Небето зееше, като отворена врата –

последният беглец

беше изстъргал върху прага

остатъците от разбитата си кръв.

Миришеше на знамена разкъсани,

на благовония

и скръб.

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2024