* * *

Някой сложи решетки пред слънцето,

някой срита тъгата ми в ъгъла.

Това никак не е добре,

ще ми трябва глътка въздух

и парче от доброто старо слънце,

за да скроя риза на голата си любов.

Не ú трябва ангелски криле -

тя отдавна забрави какво е

да си небесен пратеник

и зазида новата си пролет

в една обосяла и куца душа,

неспособна да вижда по-далеч

от писъка на думите.

Копчетата ще са последният залез.

Така ú отива този цвят,

а уморените ми устни ще сложат онзи етикет,

който може да бъде

само милувката на последната влюбена жена в света.

И ако слънцето не заспи,

любовта ми ще облече ризата си

и хазартно ще се хвърли срещу съдбата.

А може би няма.