* * *

Утопично бездомно е знанието,

скита в едно перманентно безвремие,

унесено в блянове,

как то заслужава

да бъде прието,

как някой екзалтиран младеж

с хипнотични зелени очи

ще го повика,

припряно ще го покани в дома си,

ще направи кафе, почти без да стъпва,

а за знанието – водорасли на прах за японска мачта.

И ще правят любов

в сюблимни екстази и стонове.

Каква порочност е

да се отдадеш на интерферентните вакханалии

на страниците,

черно-бели ивици,

черно и бяло

в монотонни концентрични кръгове.

Дифракционни решетки

в спирали.

Въртят се.

Цветът е химера.

Светът е химера.

Евфемистично крадеш живот

почти да не засегнеш другите,

че си позволил на себе си съществуване,

без хедонизъм.

А само с класици

и философия.

Има ли смисъл от толкова сиви моменти,

само букви и листове?

И няма насищане.

Какво придобива значение

ако краят го няма?

И как да спреш фанатичната вечност,

било то и в полите на Рая

в полата на Рая

(Елена от Троя,

Елена от Тракия

в земната същност)

и в корсета на Ева

(и жартиера на Калина от бара)?

Режа части от плат

и ги маркирам с тебешир.

Оцветените са тези, които вече съм научил.

Празните са предстоящи начинания.

Бели и черни,

шах на пешеходна пътека

Ако имам повече бели, отколкото черни,

защо да продължавам, като знам толкова много?

Ако имам повече черни, отколкото бели,

нарушавам стандарта.

Губи се време.

Достойният не пропуска.

Имам поравно.

Смесвам цветовете

и правя конфети.

Късам си крайче от тебеширена страница -

същинска хармоника!

Свиря на лист.