Свитъците на Светлозар Игов

Фрагментът е жанр, който предполага излизане на свитъци. Сборникът с фрагменти е всъщност сборник от свитъци: това са миниатюрни книги от кондензирани идеи, писани в различно време, състояние и дори с различна степен на познание за света като обект. Общото е само авторът, но и самият автор на фрагменти не е един в смисъл на единен, цялостен.

Авторът на фрагменти е също фрагмент. Той е разпадащ се, отломъчен. И още по-точно - той е свитък от фрагменти, набор от кахлени плочки, остатък от писмености. Авторът на фрагменти търси идентичността си в отделното, в частичното, но страда по целостта. Неговото страдание по целостта е философско; той е обречен да постига целостта на части, на свитъци.

Призори (ИК Хермес, 2005) на Светлозар Игов е книга от книги. Това се вижда от обособяването й в три части, извършено от самия автор. Делитбеният признак е хронологичен, на пръв поглед. Трите части (книги) са писани в различно време. (Самото време на фрагмента е отломъчно, разломно. Някои фрагменти прескачат през хронотопа и поради различни съображения влизат в по-късна, спрямо времето си на раждане, книга.)

Има и тематично делене, то не е указано от автора. То обаче прави трите книги на Призори три самостойни свитъка. Обвързващото звено на първия е идеята за конструиране на национална Антология; на втория - конструкциите са около национално-социалния тип в диспозицията Алеко - Бай Ганю; а в третия - конструкциите се сменят с деструкции. Третият свитък на Призори, писан след 1989-а, е Светлозар-Иговият Dies Irae, Ден на гнева.

Впрочем тия делитбени признаци са и свързващи, защото проблемите на Антологията, на Бай Ганю и на Dies Irae прехвърчат като искри от кремък от фрагмент на фрагмент, от свитък в свитък и... от век на век. Да, от век на век не поради Вазов, а защото само фрагментът може да прави подобни връзки: между Средновековие и модерно, между вчерашно и утре, между един патриарх и един поет, между рачкопръдлевците и контбрадловците, между вчерашните интернационалисти и днешните глобалисти.

Призори е книга, която може да се чете отвсякъде, а може да се чете и на порции. Самата тя е антология - и като конструкция, и като генезис. В нея има и есета, и афоризми; и литературна критика, и литературна теория; и история, и социология; и описание, и анализ; и реплика, и монолог.

Най-странното обаче е, че има персонаж - вторичен, литературен, но персонаж, с който нещо се случва, нещо става. Това, което става, са всъщност авторовите дописвания във времето. Ако всичко казано за Далчев, да речем, в тези свитъци от фрагменти, се събере на едно място - едно след друго - то няма да има този ефект на случването, на олитературяването на проблема Далчев в героя Далчев.

Свитъкът притежава ефекта на колажа, но не предварително измисленият колаж-апликация. А ко