Какво като свети у Яворови…

Имаше и такава претенция за писател, Стоил Рошкев, само с тая разлика, че той почти неистово си вярваше. Чутовното му появяване в Синия салон на вечното ямболско читалище „Съгласие” събра петнайсетина души, и то при най-храбри пресмятания. И като броим членът на Настоятелството Стефан Лазаров не за един чиляк, а поне за няколко.

Стефан и на пустинен остров да е, пак ще създаде илюзията за поне дузина прави и здрави представители на човешкия род. Стоил Рошкев гостува с дебютния си роман „Жени по китайската стена”. Нито помня защо жени, още по-малко пък за чий чеп се катериха по оная стена. Една дама, по скромните ми наблюдения, има сто начини да прекара далеч по-добре времето си. Все още бяхме твърде далеч от интимно лигавата гама на Фейсбук, но пък имаше мобилни апарати, и по тях се водеха преговори с решаващо за бъдещето на човечеството приказки.

Рошкев, както и почти всички индивиди, издали една-две книжки, и озовали се в Ямбол, бе решил да избие рибата в Тунджа. Чете с патос и с неприкрита радост от „Жени по китайската стена”, като избраните от него страници бяха из казармения живот.

Изумително за автора, но не и за калената през десетилетията местна публика, липсваха гръмки аплаузи. Стоил Рошкев - защо ми напомня за „Петното на Роршах”, макар че второто се намира във Филибето и го колани Александър Секулов, дявол знае. Сашо тогава нямаше никаква завера в града-мъченик Ямбол, освен един постстудентски купон, на който цъфна с Марджето и с две мацки в бара на ресторант „Тунджа”.

Така и не разбрах дали това са съпругите им, ала далеч по-важно бе те, Сашо и Марджето, да са били наясно с този интимен статус.

А може би и вероломен, защото пристигането на млади, и не чак толкова млади дами от Пловдив, в ония все още благочестиви времена водеше до сътресения. Какви точно, и колко по Рихтер, предпочитам, поне в този миг, да не уточнявам.

Имали сме и атлетически, не евроатлантически проблеми тук, край Тунджа, след като нито Антон Баев , нито моя милост не вдяваха, че няма как в онзи пределно късен и още по-пределно пиян час, да прескочим с бутилка водка в двора на дядовата къща на поета от Пловдив. Улицата и тогава, и сега, се нарича „Мусала”, и иска друга логистика.

Александър Секулов направи наскоро тук пъртина, пускайки, поне той така се зарече, за първи път откос от бъдещата си поетична книга „Море за живите”. Секулов има слава на талантлив автор още от първата си стихосбирка, наречена „Седмо небе”, а фрагментите му „Високите каменни хълмове” са много висока топка.

Край Тунджа ние обаче си обичаме нашите, и само нашите списователи. Генка Богданова да ти дръпне рецитал, плеяда нещастници да те държат на тръни цял час, въпреки че дори босовете на литературната сбирка вече са каталясали и първото, а вероятно и последното им желание, е да си влеят на екс сто грама водка във вените. Може и да не е „Столичная”, а да е правена в село Бояново. Там някога имаха цех за дамски обувки, с развихрянето на