Смъртта е оправдание за всичко

Откъс от едноименния роман

4.78   (77 гласа)

– Здрасти, маце! – изкрещява в ухото ми някой.

Музиката е оглушителна и аз дори не се стряскам. Обръщам се – до мен е застанал едър, изрусен тип със сигнално червена блуза и тежки ланци по врата и ръцете. Има големи обици и много пръстени – толкова е лъскав и претрупан, че дори бижутата да са истински, отдалече лъха на кич и тенеке. Не мога да определя дали парфюмът му е скъп или евтин, но е натрапчив и почти се задушавам от сладникавите нотки.

– Как си, сладурче? – настоява той, макар да се направих, че не съм чула поздрава.

– Добре – кимам.

– Какво пиеш? Искаш ли да те черпя нещо?

– Не, мерси, имам си пиене.

– Не съм те виждал тук. Май си срамежлива, а?

– На почивка съм.

Отговарям кратко и хладно, но предвид факта, че трябва да викам, той явно не усеща дистанцията в тона ми. Не искам да захващам разговор с когото и да било. Този мъж не е мой тип, но не смея да го отрежа грубо и директно. Някои квартални знаменитости се ядосват, ако ги отхвърлиш открито, при това на публично място, след като са пийнали и се смятат за неотразими.

– Аааа, на почивка значи… А аз каква къща имам с гледка към морето – лично моя си е, сам живея в нея! Може следващия път да отседнеш при мен, сладурче. По-евтино ще ти излезе, а ако си допаднем, и без пари може… Искаш ли да ти я покажа?

– Отседнала съм при роднини – слъгвам бързо, защото насоката на разговора хич не ми харесва. – Ще се тревожат, ако не се прибера веднага след партито. Извинявай!

– Кои са твоите хора? Може да ги познавам.

Е, сега се оплетох. Тъкмо по този въпрос не трябваше да си измислям историйки. Какво толкова, ако му бях казала, че съм дошла на гости на приятелка. Не че това е истината де, но с тази лъжа минах пред мама и татко. Ако знаеха накъде съм се запътила, сигурно щяха да ме заключат. Както и да е – вече е твърде късно. Трябва да импровизирам.

– Петрови, ама те са затворени хора, едва ли се знаете…

– Кога ще тръгваш? Може да те закарам.

– Няма да е скоро, не ме мисли.

– Ела навън да си поприказваме, че прегракнах!

– Не, не, тук ми е добре – протестирам аз, но той се смее, внезапно ме вдига на ръце като булка и ме понася през дансинга.

– Ей, какво правиш?

Опитвам се да се отскубна и се разкрещявам, но присъстващите решават, че това е някаква приятелска шега и никой не ни обръща внимание. Ето това е един от недостатъците, че нямам метър и шейсет и тежа четиридесет и пет килограма с мокри дрехи – непрекъснато изпадам в ситуации, в които се чувствам слаба и беззащитна. Особено край мъже, които искат да доказват какви културисти са.

Навън изрусеният ме пуска на земята, но застава между мен и входа на заведението. Усмихва се идиотски. Пулсът ми се ускорява и ми се иска да го ударя през лицето. Само че за целта ще трябва да се вдигна на пръсти и не се знае какво ще ми направи той после.

Добре, сега трябва да се успокоя! Не изглежда опасен, не п

Сайтът PlovdivLit е творчески продукт на фондация „Пловдив ЛИК” и е обект на авторско право.
Поставянето на хипервръзки към сайта, към издания, рубрики и конкретни текстове в PlovdivLit е свободно.

© PlovdivLit 2022